Р. Салваторе - Потайно острие

А това изобщо няма да бъде вярно. Макар и да не знам какво изпитва Кати-Бри към човека, за когото някога възнамеряваше да се омъжи (напоследък е станала особено затворена по отношение на чувствата си), в едно съм сигурен — в този момент Уолфгар не е способен да обича.

Не е способен да обича… нима може да се каже нещо по-тъжно за някого? Мисля, че не може и ми се ще да не бях прав. Ала истинската любов изисква съпричастност. Тя е споделяне — на радост и на болка, на смях и на сълзи. Истинската любов превръща душата в отражение на настроението на другия. Точно както една стая изглежда по-просторна, когато стените й са покрити с огледала, така и споделената радост е двойно по-голяма. И точно както отделните предмети в такава огледална стая изглеждат по-неясни, така и споделената болка отслабва и изчезва, когато си я поделим с някого.

Именно в това е красотата на истинската любов, била тя между мъж и жена или между двама приятели. Споделяне, което увеличава радостта и намалява болката. Уолфгар е заобиколен от приятели, готови да споделят с него всичко, така, както правехме някога. Ала той не може да го стори, не е в състояние да събори стената, която неминуемо е трябвало да издигне около себе си, докато е бил заобиколен от чудовища като Ерту.

Уолфгар е изгубил умението да е съпричастен и аз мога само да се надявам, че все някога ще дойде денят, когато ще си го възвърне. Остава ми да се надявам, че времето ще му помогне да отвори сърцето си за тези, които се нуждаят от него, защото не чувства ли съпричастност към хората, които го заобикалят, животът му няма да има цел. Без цел никога няма да изпита истинско удовлетворение, а без удовлетворение никога не ще познае щастието.

И всички ние ще сме безсилни да му помогнем.

Артемис Ентрери стоеше на скалистия хълм, надвиснал над големия, прашен град, и се опитваше да въведе ред в обърканите чувства, които бушуваха в гърдите му. Вдигна ръка, за да изчисти прахта и пясъка, които вятърът навяваше в лицето му, и докато обърсваше устните и козята брадичка, която си бе пуснал наскоро, осъзна, че от няколко дни не се е бръснал — малката брадичка се губеше сред наболите косми, които я обрамчваха.

Ентрери обаче изобщо не го бе грижа.

Подети от бурния вятър, няколко кичура от дългата му коса се отскубнаха от опашката, в която ги бе вързал, и го удариха през очите.

Ала Ентрери изобщо не го бе грижа.

Зареял поглед към Калимпорт, той се опита да надзърне дълбоко в себе си. Беше прекарал близо две трети от досегашния си живот в крайбрежния град и именно тук се бе превърнал в забележителния воин, който беше сега. Това бе единственото място, което можеше да нарече свой дом. И ето че то отново беше пред него, кафяво и прашно, а лъчите на безмилостното пустинно слънце се отразяваха в белия мрамор на богаташките къщи. Същото слънце, което огряваше и множеството коптори, схлупени колиби и изпокъсани палатки, скупчени покрай пътищата… разкаляни, поради липсата на отточна канализация. Докато се взираше в простряния в краката му град, завръщащият се убиец не бе сигурен какво точно изпитва. Преди време той отлично знаеше къде е мястото му в света. Беше достигнал върха в зловещото си поприще и името му се споменаваше със страх и уважение. Ако го наемеха да убие някого, не минаваше много време преди злощастникът да срещне смъртта си. Винаги. И въпреки че си бе създал немалко врагове, палачът никога не се криеше из сенките, а вървеше по улиците на южния град открито и без да се бои, напълно уверен, че никой не би дръзнал да вдигне ръка срещу него.

Никой не смееше да изпрати потайна стрела срещу Артемис Ентрери, защото всички знаеха, че имат един-едничък изстрел и ако той не е съвършен и не довърши палача на място, с тях е свършено. Издигнал се сякаш над обикновените хора, убиецът неминуемо щеше да тръгне по дирите им, да ги открие и да ги довърши.

Внезапно вниманието на Ентрери бе привлечено от едва доловимо раздвижване в близките сенки. Без ни най-малко да се изненада, той поклати глава и въздъхна, когато измежду купчина скали на няколко метра от него изскочи загърнат с плащ мъж и му препречи пътя, скръстил ръце върху масивните си гърди.

— Накъм Калимпорт ли си тръгнал? — попита непознатият с тежък южняшки акцент.

Ентрери не отговори, ала очите му бързо пробягаха по камъните, скупчени от двете страни на пътеката.

— Трябва да си платиш, за да минеш — продължи мъжът с плаща. — Аз ще съм ти водач.