Р. Салваторе - Саблено море

Колко е лесно да пропуснем възможността да превърнем всяка среща в събитие и в спомен (бил той добър ши лош) и така да изпълним тези часове с преживявания, вместо с досада, пропъждайки еднообразието и монотонността. Защото подобни мигове, които си приличат като две капки вода, мигове на сковаваща рутина и празнота, са най-големият ни враг, смърт приживе.

Да, хубаво е да съм у дома, в дивата, безпощадна Долина на мразовития вятър, където върлуват чудовища и зад всеки завой на пътя дебнат разбойници. Чувствам се така изпълнен с живот, така доволен, както не съм бил от много време. Дълги години се борш с наследството на мрачното си минало. Дълги години се измъчвах от мисълта за собственото си дълголетие и безспорното осъзнаване на факта, че най-вероятно ще умра много след Бруенор, Риджис и Уолфгар.

Много след Кати-Бри.

Какъв глупак съм бил да оплаквам края на дните й, вместо да се наслаждавам на времето, с което тя — не! — с което ние разполагаме! Какъв глупак съм бил, за да оставя настоящето да отлети безвъзвратно, докато оплаквам възможното бъдеще!

Ние всички умираме — всеки ден, всеки миг. Това е истината за нашето съществуване, истината, от която никой не може да избяга. Тази истина може да ни изпълни с вцепеняващ страх или пък да влее във вените ни нетърпеливо оживление, желание да преживеем колкото се може повече неща, с надеждата — не, с твърдата решимост! — да открием по нещо, което си струва да бъде запомнено, във всяка наша постъпка. Желание да бъдем живи, в слънце и в звезден сумрак, в топлината на лятото и в студа на зимата. Да крачим с високо вдигната глава през разцъфтели градини и през снежни преспи.

Младите знаят онази истина, която мнозина от по-възрастните сякаш са забравили. И именно на това се дължат гневът и завистта, които мнозина изпитват към младите. Колко пъти съм чувал оплаквания от рода на: „Само да можех да се върна назад, знаейки това, което знам сега“. Подобни думи истински ме забавляват, защото в действителност те означават просто: „Само да можех да си върна виталността и радостта, които притежавах тогава!“

Това е смисълът на живота, който най-сетне прозрях, и едва сега познах истинското щастие. Двайсет години, наситени с подобно жизнелюбие и радост, са далеч по-пълноценни от векове, прекарани с наведена глава и увиснали рамене.

Връщам се назад към първата си битка рамо до рамо с Уолфгар, когато двамата се хвърлихме срещу банда могъщи великани с усмивка на уста и пламенна жажда за живот. И не ели странно как колкото повече имах да губя, толкова повече отслабваше тази жажда в гърдите ми!

Отне ми години, през които трябваше да понеса някои горчиви загуби, за да разбера колко глупаво постъпвам. Едва сега, когато се завърнах в Долината на мразовития вятър, след като неволно дадох кристалния отломък на Джарлаксъл и сложих край (окончателно, както се надявам) на отношенията ми с Артемис Ентрери, едва сега като че ли най-сетне се пробудих от сън, а очите ми се отвориха за красотата край мен, научих се да не избягвам, а сам да търся вълненията, които животът, моят живот, ми предлага.

Разбира се, това не означава, че нямам никакви грижи и страхове. Уолфгар си тръгна и аз се боя за него — за душата, за сърцето и за тялото му. Но вече разбирам, че той единствен може да избира собствения си път и че именно заради своята душа, сърце и тяло трябваше да си тръгне от нас. Моля се пътищата ни отново да се срещнат, моля се той да се върне у дома. Моля се най-сетне да чуем нещо за него — било новини, които да успокоят страховете ни, било такива, които да ни тласнат към действие и да ни накарат да го спасим.

Но аз мога да бъда търпелив и да се надявам на най-доброто. Защото ако единственото, за което мисля, е страхът за Уолфгар, то моят живот ще изгуби смисъла си.

И аз няма да го сторя.

Защото по света има твърде много красота.

Защото по света има твърде много чудовища и твърде много разбойници.

Защото да се живее е забавно.

Дългата му бяла коса се спускаше по рамото на Кати-Бри и гъделичкаше голата й ръка; гъстите й, червеникавокафяви къдрици падаха върху гърдите му.

Двамата седяха на брега на Маер Дуалдон, най-голямото езеро в Долината на мразовития вятър, гърбовете им се допираха, а погледите им се рееха в ясното, лятно небе. Пухкави бели облаци лениво се носеха над тях и само тъмните силуети на лешоядите-шинлук нарушаваха безметежното спокойствие на синьото небе. Вниманието на двамата обаче, бе насочено не към птиците (които днес не бяха никак малко), а към облаците.