Р. Салваторе - Саблено море

— Заемам се със защитата! — провикна се Робилард и като се обгърна в полупрозрачна магическа сфера, изтича до носа на кораба, разминавайки се по пътя с Уолфгар.

Както можеше да се очаква, пиратите отвърнаха със своя светкавица, която далеч не бе толкова ярка и толкова разрушителна, колкото тази на Робилард. Освен това, магьосникът на „Морски дух“ (с когото малцина от вълшебниците, кръстосващи Саблено море можеха да се мерят) се бе погрижил да предпази кораба и, благодарение на мощните му щитове, единствената следа от вражеската светкавица бе черно петно близо до носа — един от многото белези, с които „Морски дух“ се беше сдобил през дългите години, прекарани в лов на пирати.

Каравелата все още се опитваше да завие и да избяга, ала корабът на Дюдермонт бе много по-подвижен и й пресече пътя, скъсявайки още повече разстоянието между двата съда. Дюдермонт се усмихна при вида на Робилард. Магьосникът нетърпеливо потриваше ръце, готов да запрати срещу противника поредица от заклинания, които можеха да пробият и най-непристъпната защита, а после да довърши започнатото с мощно огнено кълбо, което да погълне такелажа на каравелата и да я остави напълно безпомощна насред океана.

След това пиратите нямаше да имат друг избор, освен да се предадат.

Стрелците на „Морски дух“ се бяха наредили покрай бордовата ограда, като неколцина бяха излезли по-напред. Робилард ги беше обгърнал с магическа защита, която ги правеше недосегаеми за обикновени стрели, затова задачата им бе да привличат вражеския огън.

— Стреляйте заедно, докато минаваме покрай тях! — нареди командирът на групата и всички се заеха да проверят оръжията си, избирайки най-точните и сигурни стрели.

Зад тях Уолфгар крачеше неспокойно напред-назад. Искаше му се всичко да свърши колкото може по-скоро — напълно нормално, дори разумно желание. Въпреки това той се срамуваше от него и се проклинаше, задето се чувства по този начин.

— Глътчица за отпускане? — предложи му един моряк и му подаде малко шише с ром, което се предаваше от ръка на ръка.

Варваринът се загледа в бутилката. Месеци наред се бе мъчил да се скрие зад уж прозрачните й стени. Месеци наред се бе мъчил да удави със съдържанието й страха и ужасните спомени, в обречен опит да избяга от истината за себе си и своето минало.

Уолфгар поклати глава и продължи да крачи напред-назад.

Миг по-късно се разнесе песента на двайсетина тетиви, последвана от многогласен вик откъм кораба на пиратите, извикаха и двама-трима от моряците на Дюдермонт, които също бяха улучени.

Уолфгар знаеше, че трябва да заеме мястото си сред останалите от абордажния отряд, ала просто не можеше да го направи. Не можеше, защото образите на Дели и Колсон изникваха пред него и той не бе в състояние да продължи напред. Какво изобщо правеше тук? Как можеше да преследва някакъв си боен чук, когато те го чакаха в Града на бездънните води?

И докато тези въпроси отекваха с ужасяваща сила в съзнанието му, всичко онова, което той представляваше някога, му крещеше в отговор. Името на Темпос, варварския бог на войната, ехтеше в главата му и му казваше да захвърли всеки страх и всяко колебание и да си спомни кой е в действителност.

С рев, който накара хората около него да се разбягат, Уолфгар, син на Беорнегар, се хвърли към бордовата ограда и макар че никой не бе свикал абордажен отряд, макар че Робилард вече се подготвяше за огнения взрив, който щеше да запрати срещу каравелата и макар че между двата кораба все още имаше поне четири метра разстояние, той скочи.

Зад гърба му се разнесоха негодуващи възгласи, пред него — викове на изненада и ужас.

Единственото, което Уолфгар чу, беше собственият му глас.

— Темпос! — ревна той, запращайки по дяволите и страх, и колебание.

Темпос!

Дюдермонт се втурна към мършавия магьосник и притисна двете му ръце към тялото, прекъсвайки заклинанието му.

— Глупак! — кресна Робилард, когато отвори очи и видя какво бе накарало капитана да се намеси.

Не че беше особено изненадан — Уолфгар му бе трън в очите откакто се бе присъединил към екипажа. За разлика от другарите си Дризт и Кати-Бри, варваринът просто не бе в състояние да разбере тънкостите на магьосническото сражение. А според Робилард то бе най-важно и несъмнено превъзхождаше многократно щуротиите на обикновените войни.

Той се отскубна от хватката на Дюдермонт.

— Така или иначе, след малко започвам да ги обстрелвам — настоя той. — Когато Уолфгар ще е мъртъв.