Р. Салваторе - Саблено море

Ле’лоринел се насочи право към него.

— Той ще те намери — предупреди елфът. — Предсказано бе, че Мрачният ще дойде за чука.

— Мрачният? — повтори людоедът — Никакъв Мрачен. Полярен червей.

— Може би — Ле’лоринел сви рамене, без да се опитва да скрие недоверието си.

— Мрачен елф? — попита Блуг с внезапно поразклатена самоувереност.

— Той ще те открие.

— Блуг смаже го! — изрева звярът и се надигна или поне опита да се надигне, при което замалко не се изтърси на земята — Няма вземе новия чук на Блуг! Блуг смаже!

— Смаже кой? — обади се Чогуруга от другия край на стаята и се смръщи, виждайки елфа толкова близо до Блуг.

— Няма да е лесно, могъщи ми Блуг — обясни Ле’лоринел, без да обръща никакво внимание на отвратителната човекоядка. — Ела, приятелю. Ще ти покажа как най-лесно да се справиш с мрачния елф.

Блуг премести поглед от Ле’лоринел към начумерената си жена, после обратно към деликатния Ле’лоринел. С изражение, което красноречиво говореше, че иска колкото да научи повече за мрачния елф, толкова и да разгневи Чогуруга, Блуг се изправи на крака и вдигна Щитозъб. Толкова огромен бе звярът, че преметнато през масивното му рамо, дори това могъщо оръжие приличаше на обикновен ковашки чук.

С един последен поглед към Чогуруга, за да се увери, че избухливата людоедка не се кани да се нахвърли отгоре им, Ле’лоринел поведе Блуг по коридора, отвеждащ до стаята на Белани.

— Какво прави той тук? — попита магьосницата, когато елфът почука на вратата й. — Шийла няма да одобри.

— Какво успя да научиш?

По лицето на Белани пробяга сянка.

— Не е обикновен полярен червей — потвърди тя. — Видях едно джудже и един огромен мъж да се приближават тичешком.

— Бруенор Бойния чук и Уолфгар, предполагам Ами Мрачният?

Белани сви рамене и поклати глава.

— Ако останалите са тук, значи и той не е далеч — настоя Ле’лоринел. — Битката в северната част на клисурата навярно е била за отвличане на вниманието! Потърси по-наблизо.

Белани се смръщи, ала Ле’лоринел нямаше намерение да отстъпва.

— Нищо чудно Дризт До’Урден вече да е проникнал в могилата — добави елфът.

Това начаса изтри гнева от лицето на магьосницата и тя побърза да се върне в стаята си, затваряйки вратата след себе си. Миг по-късно Ле’лоринел я чу да подхваща заклинание и се усмихна, когато вида как вратата й сякаш се издува, за да може да побере междупространствения портал.

Мъчейки се да не избухне в смях, напрегнат както никога преди, Ле’лоринел даде знак на Блуг да го последва и се запъти към друга стая.

Риджис долепи пълничкото си лице до каменната стена, без да смее да си поеме дъх. Съвсем ясно чу тропота на поредните две чудовища покрай позицията, която двамата с Дризт бяха заели, придружен този път от сърдит човешки глас.

Единствената му утеха бе, че Дризт е зад него… поне докато не се обърна и не видя, че елфът е изчезнал.

В гърдите на полуръста се надигна паника. Ругатните на тримата неприятели се чуваха все по-близо й по-близо.

— Прекалено е студено, за да гоним оня, дето духа! — изръмжа човекът.

— Голям червей — отвърна един от людоедите.

— И според теб това е достатъчна причина? — насмешливо рече човекът. — Оставим ли гнусната твар на мира, рано или късно все ще се пръждоса.

— Голям червей убил Бонко! — възмути се другото чудовище.

Човекът понечи да каже нещо — навярно, че един мъртъв людоед не е кой знае каква загуба, ала очевидно поразмисли и само изруга под носа си.

Тримата минаха толкова близо до Риджис, че ако бяха направили само крачка-две встрани, щяха да се блъснат в него.

Полуръстът си пое дъх едва когато гласовете им се изгубиха в далечината, но дори тогава остана в дебелите сенки, плътно притиснат до стената.

— Риджис — долетя шепот отнякъде и когато вдигна глава, той видя Дризт върху една скална площадка над него.

Събирайки цялата си смелост, полуръстът се покатери по стената с помощта на Дризт и двамата тръгнаха по тясната издатина, докато не стигнаха до ъгъла на просторната пещера.

Използвайки прикритието на каменната стена, Дризт надникна от другата страна и продължи напред, дръпвайки Риджис след себе си.

Не след дълго пещерата се стесни и се превъртя в коридор, който се разклоняваше на няколко места въздухът беше задимен, тъй като на равни интервали по стените бяха окачени запалени факли, чиито пламъци осветяваха цялото място и го изпълваха в причудливи, издължени сенки.