Р. Салваторе - Слугата на отломъка

— Не можем винаги да получаваме онова, което искаме — студено отговори Даника.

— Мразиш ме от мига, в който ме видя — подхвърли Ентрери и се изсмя пренебрежително.

— Мразя те много по-отдавна, Артемис Ентрери — все така ледено отвърна Даника и също направи крачка напред, без да сваля поглед от оръжията му.

— Не знаем какви врагове се спотайват наблизо — напомни й палачът, макар да знаеше, че с нищо (освен може би с пълна капитулация) не може да предотврати избухването на Даника.

Ентрери нямаше особено желание да се бие с нея, не и тук долу, но освен това не беше човек, който отстъпваше пред когото и да било.

— Нима? — бе единственият отговор на Даника, която продължаваше да се приближава към него.

И двамата знаеха, че този момент назряваше от доста време и макар да бяха разделени от спътниците си, макар на петнадесетина метра над тях да имаше разлютен дракон и макар да се намираха в пещера, която бе на път да се срути отгоре им, за Даника двубоят между тях бе неизбежен и дори задължителен.

При всичката си прагматичност и здрав разум, Ентрери не можеше да каже, че е разочарован от чувствата й.

Докато Хефестус се обръщаше към него с главозамайваща бързина, Джарлаксъл неволно се запита дали не бе сглупил, като бе привлякъл вниманието му. Беше направил онова, което всеки съюзник би направил в неговото положение, давайки възможност на Ентрери и на жената да избягат.

Всъщност, след първоначалния шок от това да се озове лице в лице с разярен червен дракон, Джарлаксъл не бе особено разтревожен. Въпреки магията, която бе нахлула в пещерата, обезсилвайки голяма част от техните заклинания (и която със сигурност не бе дело на Хефестус), наемникът бе сигурен, че все още разполага с достатъчно трикове, за да се измъкне.

Огромната паст на демона зейна, главата му се люшна надолу. Ала макар да стоеше съвършено неподвижно, елфът носеше своето магическо наметало и Хефестус изрева яростно, когато вместо да разкъса привидно лесната плячка, се блъсна в каменната стена. Както можеше да се очаква, последва нова огнена струя, но още докато драконът си поемаше дълбоко дъх, Джарлаксъл размаха украсена с пръстен ръка и отвори междупространствен портал, който го прехвърли зад чудовището. Вече нищо не му пречеше да избяга, ала му се искаше още малко да позабави дракона, затова извади една от магическите пръчки, които носеше у себе си, и запрати топка зеленикаво, лепкаво вещество срещу опашката на Хефестус.

— Хванах, те! — извика Джарлаксъл, когато огнената стихия утихна.

Хефестус се обърна и наистина — върхът на опашката му бе здраво залепнал за пода. Джарлаксъл не закъсня и го замери в лицето с нова струя от зеленикавото вещество, чието действие макар и временно, бе забележително силно.

После, разбира се, наемникът съвсем ясно си припомни защо не му се бе искало да се изправя срещу дракона — Хефестус обезумя от гняв и макар челюстите му да бяха залепнали, ръмженето, откъснало се от гърдите му, накара пещерата да потрепери, а от яростните конвулсии опашката му най-сетне се освободи, откъртвайки солидно парче камък.

Джарлаксъл докосна широкополата си шапка и с помощта на пръстена отново мина от другата страна на Хефестус, малко встрани от мястото, от което бе тръгнал. Недалеч оттам имаше изход, който, убеден бе Джарлаксъл, щеше да го отведе при двама стари приятели.

Двама стари приятели, които най-вероятно вече се бяха сдобили с кристалния отломък. Да, наемникът бе сигурен, че пламъците на Хефестус не са успели да унищожат Креншинибон и че преди заклинанията им да бъдат обезсилени, някой го бе откраднал с помощта на магия.

Последното, което Джарлаксъл искаше, бе Рай’ги и Кимуриел, съюзили се с кристалния отломък, да тръгнат да го търсят.

Миг по-късно вече бе оставил леговището с беснеещия Хефестус зад гърба си и бе извадил от великолепната си шапка парче черен плат с формата на прилеп. С няколко тихо прошепнати магически думи, елфът хвърли плата във въздуха и той оживя, покорен слуга, който плесна с крила и кацна на рамото на своя създател.

Джарлаксъл му обясни какво иска от него и прилепът потъна в мрака на тунелите.

— Ще подчиним Хефестус на волята си — прошепна Рай’ги на Креншинибон.

Колко още завоевания можеше да направи този ден!

Логично погледнато, магьосникът знаеше, че трябва да се маха — бяха ли наистина Кимуриел и останалите в състояние да се справят с Джарлаксъл и могъщите съюзници, които някогашният им предводител бе довел със себе си?