Р. Салваторе - Слугата на отломъка

— Не! — писъкът на Креншинибон отекна в съзнанието на Ентрери толкова силно и отчаяно, че палачът се олюля и неволно отстъпи назад, притиснал ръце до ушите си.

Внезапно писъкът изчезна.

Мощна огнена струя изригна от гърлото на дракона, толкова поривиста, сякаш щеше да помете и магическия мрак на Джарлаксъл, и Кадърли с всичките му защитни заклинания.

В мига, в който магическата тъмнина се спусна над Креншинибон, Рай’ги го сграбчи с телекинетично заклинание, внезапен порив, който запрати отломъка високо във въздуха, покрай Хефестус (който дори не го забеляза) и право към Кимуриел, чиято задача бе да го улови.

Той обаче не го стори и Рай’ги го изгледа, присвивайки застрашително очи.

— Не бях достатъчно бърз — обясни псионистът на езика на жестовете.

Рай’ги обаче не можеше да бъде излъган толкова лесно — мисловните магии бяха едни от най-бързите.

Без да сваля поглед от своя приятел, той се зае да повтори заклинанието си.

Огнената стихия продължаваше да бушува и насред нея стоеше Кадърли, разперил ръце в молитва към Денеир.

Даника, Айвън и Пикел също се молеха, без да свалят очи от него. Джарлаксъл обаче беше по-загрижен за кълбото мрак. Ентрери пък не откъсваше поглед от Джарлаксъл.

— Не чувам гласа на Креншинибон! — палачът се опита да надвика тътена на пламъците, но Джарлаксъл поклати глава.

— Мракът щеше да се разсее, ако Креншинибон беше изпепелен — извика той, усетил, че нещо ужасно се бе объркало.

Пламъците най-сетне угаснаха и Хефестус, все още кипящ от гняв, се взря в невредимия Кадърли.

Джарлаксъл разпръсна кълбото магически мрак.

Там, където допреди малко се намираше отломъкът, сега имаше само разтопена скала.

— Успяхме! — възкликна Айвън.

— Вкъщи! — умолително се обади Пикел.

— Не! — настоя Джарлаксъл.

Преди обаче елфът да успее да обясни какво го тревожи, нисък, жужащ звук изпълни пещерата. Наемникът и преди го бе чувал и сега никак не му се зарадва, особено в крайно опасното положение, в което се намираха.

— Разсейваща магия! — предупреди Джарлаксъл. — Заклинанията ни всеки момент ще престанат да действат!

Което, осъзнаха шестимата, означаваше, че ще се окажат в бърлогата на огромен, разлютен червен дракон без почти никаква защита.

— Какво ще правим? — изръмжа Айвън и още по-здраво стисна брадвата си.

— Уии! — отвърна Пикел.

— Уии? — озадачено повтори Айвън, сбърчил лице в опит да разбере какво иска да каже брат му.

— Уии! — настоя зеленобрадото джудже и като го сграбчи за яката, се втурна към ръба на една широка пукнатина и скочи в нея.

Хефестус плесна с огромните си крила и горната половина на тялото му се издигна във въздуха, докато ноктите на задните му крака се забиха в пода, вкопавайки дълбоки бразди в камъка.

— Бягайте! — Кадърли очевидно от все сърце одобряваше избора на Пикел. — Бягайте всички!

Джарлаксъл и Даника се хвърлиха напред. Младата жена приклекна и се претърколи през глава току пред чудовището. Огромната паст на звяра щракна съвсем близо до нея, но Даника успя да изпълзи встрани, като остана приклекнала, предизвиквайки дракона да се опита да я улови.

Прекалено ужасен, за да гледа, Кадърли си повтаряше, че трябва да има вяра в Даника. Тя се опитваше да спечели малко време, за да успее той да запрати някоя магия срещу Хефестус. Без да губи и секунда, младият свещеник потъна в песента на Денеир, търсейки подходящото заклинание в нотите, които този път звучаха съвсем ясно в съзнанието му.

Изведнъж Даника изпищя и той с ужас видя огнения дъх на дракона да я гони по петите, обливайки я в дъжд от палещи искри.

Кадърли също изпищя и отчаяно затърси някаква магия, каквато и да е, първата, която му попадне.

Онова, което намери, бе земетръсно заклинание.

В мига, в който свещеникът подхвана магията си и цялата пещера потрепери, а каменният под започна да се издига и да се спуска като развълнувано море, Джарлаксъл отвлече вниманието на Хефестус, като запрати по него порой от ками.

Ентрери също се размърда, изненадвайки и самия себе си, като вместо да побегне, се хвърли напред — натам, където преди малко беше хвърлил Креншинибон и където сега имаше само локвичка разтопена скала.

Кадърли отчаяно извика името на Даника, ала гласът му се изгуби в грохота на камъните, рухнали под краката му.

— Да се махаме оттук! — настояваше Кимуриел. — Да се махаме, преди червеят да е усетил, че в бърлогата му има и други натрапници.