Р. Салваторе - Пътят на Патриарха

Бедрата на Ентрери се завъртяха към вратата. Лявата му ръка се залюля нашироко, а дясното му рамо се изви напред и ръката с камата се стрелна над него в мощно хвърляне.

Тайър едва отчете движението, сребристото проблясване на хвърлената кама, но някак знаеше точно накъде е насочена. Опита се да изкрещи предупредително, но гласът му прозвуча като висок писък.

Почти не го чу, вместо това чу привидно тънкия вик на Ентрери:

— Шанали!

И сякаш с щракване на невидимите пръсти на магьосник, времето се забърза и сребърната кама проблесна покрай него. Благочестив Тайър се обърна и видя Благословения Праведен Глас, Върховният клирик на Дома на Пазителката, който бе протегнал ръце пред себе си, треперейки, с лице, което представляваше маска на изключителна болка, а от гърдите му стърчеше инкрустираната дръжка на кама.

И Тайър видя… бяло. Просто горещо бяло, когато сетивата му най-после регистрираха ужасяващата болка, която изгаряше тялото и душата му. Той отново изкрещя — или поне се опита, но устните му оголиха зъбите и се отдръпнаха още повече, сякаш се топяха.

Някъде дълбоко в себе си Тайър знаеше, че трябва да пусне злия меч.

Но чувствителността му отдавна вече беше изчезнала и мислите му вече не бяха свързани с тялото. Завладя го болка и нищо друго освен нея, и той усети милиони боцкащи игли, милиони парещи ухапвания, огън, толкова мощен и унищожителен, колкото онзи, който бе избухнал в коридора отсреща.

Той падна на пода, но така и не го разбра. Остана да лежи там и да трепери, а кожата му потъмня и се напука на овъглени парченца, докато Нокътя на Шарон го разяждаше.

Хвърлянето — и двете — бяха дошли някъде дълбоко от него и Артемис Ентрери почти не бе осъзнавал действията си. Не виждаше нищо освен Шанали, слаба и умираща в прахта. Не чувстваше нищо освен гнева си, абсолютната си ярост от това, че гнусният свещеник ще му се изплъзне.

В мига, в който камата му се заби в сърцето на Върховния клирик Ииночек, магията се развали и Ентрери, който тичаше към четиримата свещеници, изпита прилив на гневно задоволство.

Забави темпо, забелязвайки някакво движение отстрани, после видя как двамата свещеници изоставиха Ииночек и се втурнаха през вратата, преследвани отблизо от диатримата на Джарлаксъл, В коридора отвъд към залата идваха войници, но промениха намеренията и посоката си, когато гигантската птица мина с трясък през вратата.

Ентрери избърза и затвори вратата. Погледна към умиращия Тайър, но не му отдели повече внимание, а вместо това се приближи и застана до Върховния клирик.

— Знаеш ли колко живота си съсипал? — попита той мъжа.

Разтреперан и пръскащ слюнки, с подивели от ужас очи, Ииночек раздвижи устни, но не се чуха думи.

— Да — отбеляза Ентрери. — Знаеш. Разбираш всичко. Знаеш колко отвратителни са постъпките ти, докато крадеш парите на селяните и невинността на момичетата. Знаеш и затова те е страх — той се пресегна и хвана дръжката на камата и Ииночек се вцепени.

Ентрери мислеше да унищожи душата му с магическото си оръжие, но поклати глава и отхвърли тази идея.

— Селуней е добра богиня, както съм чувал — каза той — и следователно няма да има нищо общо с теб. Казвам, че си измамник и вече няма къде да се скриеш.

Мъжът се облещи и падна на пода.

— По-добър начин да си отидеш от този — каза Джарлаксъл и едва тогава Ентрери осъзна, че мрачният елф се е приближил до него. Погледът на Джарлаксъл насочи Ентрери към онова, което бе останало от Благочестив Тайър, който лежеше по гръб и се тресеше силно, от робата му се надигаше пушек, а по лицето му се виждаха повече кости, отколкото плът.

Ентрери изръмжа и стъпи със сила върху предмишницата на мъжа, строшавайки изгорялата кожа и кост, а Нокътя на Шарон отхвръкна във въздуха, където Ентрери го хвана с лекота.

Погледна отново Джарлаксъл, докато мрачният елф прибираше парчето плат в голямата си шапка.

Сградата се разтресе силно и от другата страна на стаята нахлуха пламъци.

— Ела — подкани го Джарлаксъл, слагайки си магическата маска. — Трябва да си вървим.

Ентрери погледна назад към Благословения Праведен Глас, който седеше облегнат на стената, със залети от кръв гърди и облещени очи.

Помисли си за Шанали за последен път. Отдели кратък миг, за да обмисли дългия и мръсен път на мизерния си живот, който в крайна сметка го бе довел до това ужасно място.

Шумът зад гърба му не накара Ентрери да отдели поглед от града под него. Стоеше на издадената скала при бедняшкото гробище и се взираше надолу през облаците дим, които мързеливо плуваха над руините на Дома на Пазителката.