Р. Салваторе - Пътят на Патриарха

— Не можеш да внасяш оръжия в Дома на Пазителката — обясни Госитек, който отново стана и се приближи до Ентрери. — Нито някакви магически предмети.

Съжалявам, но безопасността на…

Ентрери откачи колана с оръжията си и го подаде на Джарлаксъл, който се приближи, все така следван от Атрогейт — джуджето все още гледаше към тълпата и я държеше настрана с ръмжащата си физиономия.

— Да се съблека ли гол? — попита Ентрери, издърпвайки своята пиуафуи от раменете си.

Госитек се смути.

— Просто влез — каза той и направи знак на стражата да отвори вратата. Ентрери влезе редом до свещеника, а Джарлаксъл и Атрогейт ги последваха.

— Коланът ти — нареди Госитек. — И ботушите.

Ентрери откопча колана си и го подаде на мрачния елф, след което свали ботушите си. Госитек започна заклинание. Когато приключи, свещеникът огледа Ентрери от главата до петите и го накара да разтвори ризата си. Кимването му беше сигнал към един едър страж да се приближи до Ентрери и да го претърси.

Няколко мига по-късно, облечен само в панталоните и ризата си и хванал торбата със златото, Ентрери бе ескортиран от още една двойка бронирани войници през следващата врата и изчезна в Дома на Пазителката. В преддверието Джарлаксъл прибра вещите му в торба.

Госитек направи знак на елфа и джуджето да се върнат отвън.

— Там, откъдето дойде тази торба със злато, има още много — каза Джарлаксъл на бедния заекващ свещеник. Забелязвайки явния интерес на Госитек, Джарлаксъл внимателно се пресегна и затвори вратата. — Нека обясня — каза сладко той.

След малко, когато Благочестив Госитек излезе от сградата, тълпата се раздвижи неспокойно.

— Погрижете се за нуждите им — нареди той на писаря и двамата стражи.

Селяните запротестираха, но мъжът вдигна ръка и ги изгледа строго, за да ги накара да замълчат. После изчезна обратно в сградата.

Докато двамата стражи с шумно тракащи брони го водеха през двореца, известен като Домът на Пазителката, мислите на Артемис Ентрери непрекъснато се връщаха към дните му в Калимпорт, когато бе служил на всеизвестния паша Басадони. Защото само там бе виждал толкова златни и сребърни облицовки, предмети от платина и гоблени, изтъкани от най-великите майстори на епохата. Само там Ентрери бе ставал свидетел на такова великолепие и струпване на богатство.

Показността на интериора не го изненадваше. Всяка от невероятните картини и скулптури сама по себе си струваше повече, отколкото половината хора, събрани на площада можеха да изкарат през живота си, дори да обединят богатството си.

Ентрери познаваше тази сцена твърде добре. Богатството винаги се стичаше нагоре в ръцете на малцина.

Така беше устроен светът и независимо дали причината беше в заплахите на пашите на Калимпорт, или по-прикритото и лукаво изнудване на свещениците, той отдавна бе престанал да се изненадва от това. Нито всъщност го беше грижа, само че…

Само че част от богатството, което тази секта бе отнела от майка му, включваше възможно най-личната собственост. И оттогава тя лежеше забравена в незначително парче песъчлива земя, скрито от погледите на града.

Той погледна към стражите от двете си страни. Знаеше, че това ще бъде последната му разходка, последният му ден.

Така да бъде.

Влезе във величествена зала, чийто таван се простираше на 40 стъпки височина, с два реда гигантски релефни колони, декорирани със златни листа, по цялата й дължина. Между тях се простираше дълга и тясна яркочервена пътека, покрай която на всеки няколко стъпки стоеше войник на църквата в блестяща метална броня и сигурно почиваща до страната му алебарда, два пъти по-дълга от него и окичена с флаговете на върховния клирик и неговата богиня, Селуней.

На края на пътеката, отдалечен може би на тридесет крачки, седеше Върховният клирик Ииночек, Благословеният Праведен Глас на Селуней, разположен на трон от полирано твърдо дърво с бели възглавници на розови и червени ивици. Носеше пищни одежди, извезани със злато, а на главата му бе положена корона с великолепни скъпоценни камъни. Действително беше на шестдесет или повече години, макар че очите му още бяха ясни, а тялото му — стегнато и мускулесто. Ентрери дори си въобрази, че разпознава част от собствените си черти в лицето на мъжа, но бързо прогони тази мисъл.

Пред трона бяха застанали трима свещеници, двама отдясно и един отляво, и всички се извърнаха, за да видят как приближава мъжът с торбата злато.