Саймън Грийн - Хоук и Фишер

— Недей — помоли го Фишър. — Не е ли случаят достатъчно сложен и в този си вид?

— Извинявай — рече Хоук. — Само мисля.

— Имаш ли някоя нова идея, кой може да е убиецът?

— Нищо ново. Боуман и Катрин Блекстоун трябва да са най-вероятните извършители. Те биха спечелили най-много от убийството. Но аз продължавам да се връщам назад, към въпроса, как е било извършено то. Има нещо относно тази заключена стая, което ме безпокои. Не мога точно да си го представя, но то продължава да ме гложди. Е, без съмнение, накрая ще го намеря.

— Главата отново започна да ме боли — оплака се Фишър. — Не съм добра при решаването на проблеми. Никога не съм била. Знаеш ли Хоук онова, което ме учудва е неочаквания начин, по който е било извършено. Имам предвид, в един момент всички стоим тук, пийваме си плодов ликьор и бърборим непрекъснато, а в следващия момент всички отиват да се преобличат за вечеря и Блекстоун е убит. Ако убиецът е някой от хората в това помещение, той трябва да има железни нерви.

— Правилно — потвърди Хоук.

Те останаха известно време така, заедно, вслушвайки се в тишината. Къщата скърцаше и пъшкаше около тях, улягайки, както всички стари къщи. Въздухът беше неподвижен, горещ и тежък. Хоук отпусна едната си ръка върху дръжката на брадвата, която стоеше облегната отстрани на стола му. Много неща относно този случай не му харесваха. Много неща не пасваха. И той имаше силното усещане, че нощта продължава да крие още някои изненади.

Времето минаваше, а тишината се разпростираше из цялата стара къща. Всеки беше или заспал, или седеше тихо в своята стая в очакване на утрото. Коридорът и площадката на стълбището бяха пусти, а сенките лежаха несмущавани. Една единствена газена лампа светеше слабо на половината път надолу върху стената отдясно, хвърляйки мека оранжева светлина върху площадката. Наоколо нямаше никой и Боуман малко се отпусна. Не че имаше някакво значение, ако някой го беше видял. Той винаги можеше да заяви, че отива в тоалетната, но защо да усложнява нещата? Освен това, не искаше да прави нищо, което би могло да привлече вниманието на охраната. Той излезе на площадката и затвори тихо след себе си вратата на своята спалня. Постоя за момент, вслушвайки се, и после се отправи безшумно по площадката към стаята на Катрин. Натисна дръжката, но вратата бе заключена. Той хвърли бърз поглед наляво и надясно и почука тихо на вратата. Звукът му се стори твърде силен в тишината. Последва дълга пауза, след което чу в бравата да се завърта ключ. Вратата се открехна и Боуман се стрелна в стаята. После тя тихо се затвори зад него.

Катрин се вкопчи отчаяно в Боуман, притискайки се толкова силно към него, че той едва можеше да диша. Зарови лице в шията му, сякаш се опитваше да се скрие от събитията на деня. Той започна да й шепне утешителни думи и след известно време тя се успокои и охлаби малко хватката. Боуман леко се усмихна.

— Радваш ли се да ме видиш, Кет?

Тя вдигна лице към неговото и жадно го целуна.

— Така се боях, че тази вечер няма да дойдеш при мен. Нуждая се от теб, Едуард. Сега повече от всякога.

— Всичко е наред, Кет. Аз съм вече тук.

— Но, ако ни хванат заедно…

— Няма — побърза да я успокои Едуард. — Не и докато бъдем предпазливи.

Най-после Катрин се отдели от него и седна на ръба на леглото.

— Предпазливи. Мразя тази дума. Ние винаги трябва да внимаваме във всичко, което правим или казваме. Още колко дълго, Едуард? Още колко дълго, преди да бъдем открито заедно? Аз те желая, любов моя. Искам винаги да си с мен в моите прегръдки, в моето легло!

— Не трябва още дълго да продължаваме да се преструваме — каза Едуард. — Само още малко, докато нещата се успокоят. Трябва да бъдем търпеливи още кратко време…

— Писна ми да бъда търпелива!

Едуард направи рязък жест към стената. Катрин кимна неохотно и сниши гласа си, преди да заговори отново. Не биваше да бъдат чути, а не се знаеше колко тънки са стените.

— Едуард, двамата от охраната казаха ли ти нещо относно това кой мислят, че е убил Уилям?

— На практика не, но биха били глупаци ако не виждат нас като главни заподозрени. Винаги е имало слухове, че ние и двамата бихме спечелили от смъртта му. Ние бихме могли да го убием.

— В известен смисъл, може би го сторихме.

— Какво? — Едуард я погледна проницателно. — Катрин, ти не си…

— Уилям се е самоубил — каза Катрин. — Аз… му казах за нас.

— Направила си какво?

— Трябваше. Не можех да продължавам да живея така, в лъжа. Казах му, че продължавам да съм привързана към него и че винаги ще бъда, но че обичам теб и искам да се оженим. Казах, че ще го направя по начин, който той иска, по всякакъв начин, който няма да навреди на политическата му кариера, но че каквото и да се случи, аз съм решена на развод. Отначало отказваше да слуша, а после… после каза, че ме обича и никога няма да ме изостави. Казах, че ако трябва, ще го напусна, а той ми отвърна, че ако го сторя ще се самоубие.