Саймън Грийн - Хоук и Фишер

— Благодаря — тихо отвърна Визидж. Тя му хвърли бърз поглед и после отново сведе очи.

— Не пиете? — попита Столкър, забелязвайки, че ръцете й са празни. — Позволете ми да ви предложа малко вино.

— Не, благодаря — бързо отказа Визидж. — Виното не ме интересува. Пречи на съсредоточаването ми.

— Но нали затова пием, дете мое — каза Столкър, усмихвайки се. — Все пак алкохолът във виното не е нужно да бъде проблем. Вижте това.

Той си наля вино от една намираща се наблизо кана и после вдигна чашата пред себе си. Каза половин дузина думи с бърз рязък шепот и виното се размърда за кратко в нея, сякаш смутено от нечие невидимо присъствие. То бързо се успокои и не изглеждаше по-различно от преди.

— Опитайте го сега — каза Столкър, подавайки чашата на Визидж. — Има предишния вкус, но е без никакъв алкохол.

Визидж отпи предпазливо от виното.

— Добър трик — каза Хоук.

Столкър бързо се огледа. Не беше чул приближаването на телохранителя. „Остарявам“ — помисли кисело той. — „И ставам невнимателен.“ — После се поклони вежливо на Хоук.

— Едно обикновено заклинание за трансформация — спокойно обясни той. — Виното, разбира се, не променя своето основно естество. Това би било извън моите елементарни способности. Алкохолът продължава да е в него, само че вече не може да ви подейства. Понякога този трик е добре да се знае. Има времена, когато оцеляването на човек зависи от неговата способност да запази ума си бистър.

— Мога да си представя — рече Хоук. — Но винаги съм мислел, че не се доверявате на магията сър Воин. Това струва ми се е едно от нещата, с което са съгласни всички песни за вас.

— О, песните. — Столкър сви презрително рамене. — Изобщо не се интересувам от тях. Когато стане въпрос за това, магията е инструмент като всеки друг, само че е малко по-сложен от останалите. Не че не се доверявам на магията. Аз просто не се доверявам на онези, които разчитат твърде много на нея. Магьосничеството не е като меча или копието. Магията може да те разочарова. Освен това, нямам доверие в сделките, които правят някои хора, за да печелят знание и сила.

Той хвърли поглед на Гонт в далечната страна на помещението и очите му придобиха студен блясък. Хоук погледна замислено Столкър. Доримънт и Визидж се спогледаха.

— Благодаря за виното сър Воин — каза Визидж. — Наистина е много хубаво. Но сега моля да ни извините, защото Доримънт и аз трябва да дискутираме по един въпрос със семейство Хайтауър.

— А аз трябва да се върна при моя партньор — каза Хоук.

Те се поклониха вежливо и после бързо се отдалечиха, оставяйки Столкър сам да гледа вторачено след Визидж. „Ти малка гадна кучко“ — накрая помисли той. — „Е добре, в действителност тя бездруго не е моя тип.“

Магьосникът Гонт извиси гласа си над ромона на разговорите и призова за всеобщо внимание. Шумът бързо замря и всички се обърнаха с лице към него.

— Приятели мои, вечерята скоро ще бъде готова. Качете се, ако обичате, във вашите стаи и се преоблечете. След тридесет минути ще сервирам първото ястие.

Без да бързат, гостите започнаха да излизат от салона в коридора, бърборейки весело помежду си. Гонт изчезна след тях, вероятно, за да провери как върви приготвянето на първото ястие. Хоук и Фишър бяха оставени сами в големия салон.

— Преобличане за вечеря ли? — попита Хоук.

— Разбира се — отвърна Фишър. — Сега се намираме сред висшето общество.

— Това ще внесе разнообразие — сухо отбеляза Хоук и двамата се разсмяха.

— Ще се освободя от тази пелерина — заяви Фишър. — Не ме е грижа, че представляваме охраната. Адски е горещо, за да я нося.

Тя я свали и я сгъна върху най-близкия стол. Хоук се ухили и стори същото. Те погледнаха с копнеж към огромната маса в задната част на салона, покрита с чисто бяла покривка и блестящи чинии и прибори. В средата на масата имаше дори масивен канделабър, на който всички свещи вече бяха запалени.

— Масата изглежда добре — каза Хоук.

— Много добре — потвърди Фишър. — Питам се, дали сме поканени на вечеря.

— Съмнявам се — рече Хоук. — Вероятно след това ще получим остатъците от храната в кухнята. Освен ако Блекстоун не реши, че се нуждае от човек за пробване на храната, но аз мисля, че Гонт вероятно би приел това като обида за неговото кулинарно изкуство.

— Е, добре — каза Фишър. — Поне сега можем да поседнем за малко. Стъпалата ме болят.

— Правилно — съгласи се Хоук. — Днешния ден е твърде дълъг.