Аманда Хокинг - Подменена

— Уенди! — повтори Фин, но аз се обърнах и побягнах през тълпата.

Нищо на света не исках повече от това да се махна оттук. Зърнах Патрик, едно момче от часа по биология, което сега стоеше до купата с пунша, и се втурнах към него. Не бяхме приятели, но той беше един от малкото, които се държаха добре с мен. Когато ме видя, на лицето му се изписа тревога и объркване, но поне бях привлякла вниманието му.

— Искам да се махна оттук. Още сега! — просъсках на Патрик.

— Какво… — Но преди Патрик да успее да попита какво е станало, Фин се озова до мен.

— Виж, Уенди, съжалявам — извини се Фин искрено, което само още повече ме вбеси.

— Не желая да чувам нищо повече от теб — отсякох аз и отказах да го погледна. Патрик стрелваше поглед ту към мен, ту към него, опитвайки се да се ориентира в ситуацията.

— Уенди… — запъна се Фин. — Аз не исках да…

— Казах, че не искам да те слушам. — Изгледах го свирепо, но само за секунда.

— Може би трябва да му позволиш да ти се извини — предложи Патрик кротко.

— Не, не трябва. — И после тропнах с крак като малко дете. — Искам да си ходя!

Фин стоеше непосредствено до нас, наблюдавайки ме внимателно. Стиснах юмруци и забих поглед в Патрик. Не исках да правя това пред хора, но трябваше да се махна оттук. Започнах да повтарям като мантра в главата си онова, което желаех да се случи: Искам да си отида вкъщи, просто ме отведи вкъщи, моля те, моля те, просто ме отведи вкъщи. Не мога да остана повече тук.

У Патрик настъпи промяна. Лицето му видимо се отпусна и доби някак отнесен вид. Примигвайки, се взираше в мен с празен поглед в продължение на минута.

— Мисля, че просто трябва да те изпратя до вкъщи — каза накрая той уморено.

— Какво направи току-що? — попита Фин, присвивайки очи.

Сърцето ми спря да бие и за момент бях убедена, че е разбрал какво съм сторила. Но после осъзнах, че това е невъзможно и пропъдих страховете си.

— Нищо не съм направила! — троснах се аз и погледнах отново към Патрик. — Да се махаме оттук.

— Уенди? — каза Фин, гледайки ме в упор. — Знаеш ли изобщо какво направи току-що?

— Нищо не съм направила! — повторих аз и отказах да говоря повече за това.

Грабнах Патрик за ръката, помъквайки го към изхода, и за мое голямо облекчение Фин не ни последва. В колата Патрик се опита да ме попита какво е станало между мен и Фин, но аз му казах, че не ми се говори за това. Той продължи да кара мълчаливо, давайки ми възможност да се поуспокоя на път за вкъщи, за което му бях безкрайно благодарна.

Мат и Маги ме чакаха на вратата, но аз почти не обелих дума, когато влязох. Мат изпадна в криза и започна да заплашва, че ще убие всяко момче, което е било на танците, но аз успях да го успокоя, че всичко е наред и нищо лошо не ми се е случило. Най-накрая той ме остави да се кача в стаята си, където побързах да се хвърля в леглото, но без да избухвам в сълзи.

Вечерта се въртеше в главата ми като някакъв чудат сън. Не можех да си изясня какво чувствах към Фин. През повечето време той изглеждаше странен и почти ме плашеше. От друга страна бях изживяла с него нещо толкова магическо, докато танцувахме. Но после той съсипа всичко.

Въпреки това не можех да забравя колко ми беше хубаво да бъда в прегръдките му. По принцип не обичах да ме докосват и да допускам хората прекалено близо до себе си, но чувството, което той събуждаше у мен, беше опияняващо.

Спомнях си ръката му върху кръста ми, силна и ласкава, и леката топлина, която струеше от него. После, когато ме погледна толкова искрено, си помислих, че…

Не знам точно какво си помислих, но каквото и да беше то, се оказа лъжа.

Но най-странното от всичко беше, че той сякаш разбра какво причиних на Патрик. Нямах представа, че това е по силите на някого. Самата аз не бях наясно точно какво правех. Един нормален здравомислещ човек никога не би допуснал, че такова нещо изобщо е възможно.

Изведнъж намерих обяснение за причудливото поведение на Фин — той беше съвършено луд!

Всъщност аз изобщо не го познавах. Не можех да кажа дори кога ми се подиграва и кога е искрен с мен. Понякога ми се струваше, че ме харесва, а друг път очевидно ме ненавиждаше.

Нищо не знаех със сигурност за него. Освен може би, че въпреки всичко започвах да го харесвам.

През нощта, след като се бях преоблякла с долнището на пижамата и потник и след като дълго се бях мятала и въртяла в леглото, най-накрая заспах. Когато се събудих, навън беше още тъмно и по страните ми имаше засъхнали сълзи. Бях плакала насън, което беше нечестно, защото никога не си позволявах да плача, когато бях будна.