Аманда Хокинг - Подменена

— Симпатичен? — Маги ликуваше. — Но това е все пак някакво начало. И както ми го описваш, момчето изглежда много по-приемливо от онзи анархист с татуировка върху лицето.

— С него не бяхме приятели — поправих я аз. — Аз просто откраднах мотора му… Докато го караше.

Никой не ми вярваше за тази история, но всичко беше истина и точно тогава открих как мога да накарам хората да правят разни неща, просто мислейки за тях. В онзи момент си помислих, че искам мотоциклета му, после го погледнах и той ме чу, въпреки че не бях казала нищо. А малко по-късно карах мотора му.

— Значи това наистина ще бъде ново начало за нас? — Маги вече не можеше да сдържа чувствата си и сините й очи се напълниха със сълзи на щастие. — Уенди, това е просто прекрасно! Ние можем да създадем истински дом тук!

Аз далеч не бях толкова ентусиазирана колкото нея, но все пак тайничко се надявах да е права. Щеше да е хубаво да има място, което да мога да нарека мой дом.

Новата ни къща имаше голяма зеленчукова градина, която непрестанно изпълваше Маги с трепетно вълнение. Двамата с Мат бяхме по-сдържани в това отношение. Макар и да обичах да бъда навън, не бях голям почитател на тежкия физически труд.

Есента идваше и Маги настоя да разчистим градината от умиращите растения, за да бъде готова напролет да я засадим с нови. Тя използваше някакви думи като „култиватор“ и „плява“ и аз се надявах, че Мат е наясно с поставената ни задача. Когато ставаше дума за работа, обикновено връчвах на Мат необходимите инструменти и му правех компания.

— А кога ще довлечеш въпросния култиватор? — попитах аз, наблюдавайки Мат, който скубеше мъртвите пълзящи растения. Не бях сигурна точно какви са, но ми приличаха на лози. Докато Мат късаше стеблата, моята работа беше да държа ръчната количка, така че да може да ги хвърля в тях.

— Ние нямаме култиватор. — Той ме погледна, хвърляйки сухите издънки в количката. — Знаеш ли, че можеш да ми помогнеш. Не е необходимо да държиш това нещо през цялото време.

— Гледам на работата си много сериозно и не мисля, че трябва да се разконцентрирам с разни други неща — отвърнах аз и той завъртя очи нагоре.

Мат продължи да мърмори, но аз вече не го слушах. Топъл есенен ветрец повя край нас и аз затворих очи, вдишвайки го с пълни гърди. Миришеше упоително сладко на прясно отрязана царевица, на трева и влажни листа. Наблизо се чу лек звън на ветрени камбанки и сърцето ми се изпълни със страх, че скоро зимата щеше да ни отнеме всичко това.

Бях потънала в мисли, наслаждавайки се на съвършенството на мига, когато изведнъж нещо ме сепна. Не разбрах точно какво беше, но косъмчетата по гърба ми настръхнаха. Въздухът изведнъж стана по-студен и усетих, че някой ме наблюдава.

Озърнах се да видя кой е и отново ме обзе онази странна уплаха. Дворът ни отзад имаше ограда и дебел жив плет, които ни осигуряваха необходимото уединение. Огледах района за някаква притаена фигура или надзъртащи очи. Не видях нищо, но въпреки това чувството не си отиде.

— Ако ще стоиш навън, трябва поне да си обуеш обувки — каза Мат, изваждайки ме от мислите ми. Той се изправи, изпъна гръб и ме погледна. — Уенди?

— Добре съм — отвърнах разсеяно аз.

Стори ми се, че видях някакво движение встрани от къщата и тръгнах натам. Мат извика подир мен, но не му обърнах внимание. Когато заобиколих къщата, се заковах на място. Фин Холмс стоеше на тротоара, но не гледаше към мен. Взираше се в нещо надолу по улицата, което обаче оставаше невидимо за мен.

Колкото и да е странно, веднага щом го видях, тревогата ми започна да стихва. Първата ми мисъл трябваше да бъде, че е бил той, защото беше в стила му да ме плаши, но не се получи така.

Каквото и да беше станало в двора, то нямаше нищо общо с него. Когато се вторачеше в мен, той ме караше да се чувствам неловко. А това… това накара кожата ми да настръхне.

Миг по-късно Фин се обърна и ме погледна. Тъмните му очи се спряха на мен за момент, лицето му беше безизразно както винаги. След това, без да каже дума, се завъртя и пое в посоката, в която се беше взирал.

— Уенди, какво става? — попита Мат, приближавайки се откъм гърба ми.

— Стори ми се, че видях нещо — отвърнах аз и поклатих глава.

— Така ли? — Той се вгледа в мен с тревога в очите. — Добре ли си?

— Да. Всичко е наред. — Усмихнах се с усилие и се извърнах към двора. — Хайде. Чака ни още много работа, ако ще ходя изобщо на танците.

— Все още ли си на тази вълна? — намръщи се Мат.