Аманда Хокинг - Подменена

— Това звучи малко страшничко — отбелязах аз, но думите ми прозвучаха по-скоро немощно, отколкото обвинително.

— Добре, ще се постарая да не изглеждам толкова страшен — обеща Фин.

Аз го бях упрекнала, че ме плаши, но той изобщо не изглеждаше объркан. Не смотолеви някакво извинение, нито се изчерви от неудобство. Вместо това ме наблюдаваше най-невъзмутимо. Най-вероятно беше откачен социопат, но по някаква необяснима причина намирах това за очарователно.

Така и не можах да измисля духовит отговор, но в този момент прозвуча звънецът, който най-после сложи край на този неловък разговор. Фин просто ми кимна и зави надолу по коридора към следващия си час. Слава богу, това беше един от малкото предмети, които посещаваше без мен.

Верен на думата си, Фин вече не ме гледаше страшно през останалата част от деня. Всеки път, когато го видех, той беше зает с нещо съвсем безобидно и не ме поглеждаше дори с крайчеца на окото си. Все още имах чувството, че ме наблюдава, когато бях с гръб към него, но щом се обърнех, се оказваше, че не мога да разчитам много на чувствата си.

Когато удари последният звънец в три, се опитах да изхвърча първа навън. По-големият ми брат Мат ме взимаше от училище, поне докато успееше да си намери работа, и не беше хубаво да го карам да ме чака. Освен това не исках да се срещам повече с Фин Холмс.

Вървях бързо през паркинга, който започваше там, където свършваше училищната морава. Докато се оглеждах за тойотата на Мат, започнах разсеяно да дъвча нокътя на палеца си. Отново ме обзе някакво странно чувство, почти като тръпка, която пробяга по гърба ми. Обърнах се, наполовина очаквайки да видя Фин, но там нямаше никого.

Опитах се да се отърся от това усещане, но сърцето ми биеше все по-бързо. Стори ми се, че този път си имам работа с нещо по-зловещо от момче, което те зяпа натрапчиво. Все още се оглеждах, мъчейки се да разбера какво ме беше уплашило, когато чух силен звук на клаксон, който ме сепна и ме накара да подскоча. Мат седеше зад волана няколко коли по-надолу и ме гледаше над слънчевите си очила.

— Извинявай. — Отворих вратата и скочих в колата. Той продължи да се взира в мен изпитателно. — Какво?

— Изглеждаш нервна. Случило ли се е нещо? — попита Мат и аз въздъхнах. Той взимаше задълженията си на по-голям брат прекалено на сериозно.

— Не, нищо не се е случило. Просто в училище е тъпо. — Махнах небрежно с ръка. — Да се прибираме.

— Коланът — нареди той и аз направих каквото се очакваше от мен.

Мат винаги беше спокоен и сдържан и обмисляше всяко нещо внимателно, преди да вземе решение. С него почти по нищо не си приличахме, освен че и двамата бяхме относително ниски. Аз бях дребничка и с подчертано красиво, женствено лице. Кестенявата ми коса беше необуздана плетеница от къдрави кичури, обикновено прибрани в небрежен кок.

Той на свой ред поддържаше косата си винаги чиста и добре подстригана, а очите му бяха със същия син нюанс като този на майка ни. Видимо не беше особено мускулест, но тренираше много. Имаше чувство за дълг, което, изглежда, му повеляваше, че трябва да бъде достатъчно силен, за да може, в случай на нужда, да ни защити.

— Как мина училището? — попита Мат.

— Страхотно. Фантастично. Изумително.

— Ще изкараш ли поне тази година? — Мат отдавна бе спрял да съди постиженията ми в училище. И в голяма степен даже не го беше грижа дали изобщо ще завърша.

— Кой знае? — свих рамене.

Където и да отидех, съучениците ми не ме харесваха. Дори преди още да кажа или да направя нещо. Като че ли имаше нещо нередно в мен, за което само аз не подозирах. Опитвах се да се погаждам с другите, но когато ме нападаха, не обичах да оставам длъжна никому. Директорите обикновено бързаха да ме изгонят, но ми се струва, че причината за тяхната антипатия беше същата като тази при съучениците ми.

Просто не се вписвах в средата.

— Да те предупредя, Маги е взела нещата съвсем на сериозно — рече Мат. — Тя твърдо е решила, че трябва да се дипломираш тази година в това училище.

— Прекрасно — въздъхнах аз. Мат може и да нехаеше за моето образование, но леля ми Маги беше съвсем друга история. И тъй като беше мой настойник, нейното мнение тежеше повече. — Какво е намислила този път?

— Смята да ти определи час за лягане — съобщи ми Мат със самодоволна усмивка. Сякаш налагането ми на вечерен час по някакъв начин щеше да ме направи по-малко конфликтна.

— Но аз съм почти на осемнайсет! — изпъшках аз. — Какво си въобразява тя?