Аманда Хокинг - Подменена

— Има още четири месеца, докато станеш на осемнайсет — поправи ме Мат язвително и стисна пръсти около волана. Той страдаше от тежката заблуда, че възнамерявам да избягам, веднага щом стана на осемнайсет години, и по никакъв начин не можех да го убедя в противното.

— Да, както и да е. — Махнах с ръка. — Ти каза ли й, че е полудяла?

— Предположих, че ще й го кажеш сама — ухили се Мат в отговор.

— А намери ли си работа? — попитах предпазливо и той поклати глава.

Мат току-що беше завършил летния си стаж, работейки за една голяма архитектурна фирма. Каза ми, че не го тревожел особено фактът, че се налага да се премести в нов град, в който нямало голямо търсене на млади и обещаващи архитекти, но тъй или иначе се чувствах някак виновна пред него.

— Красив град — казах аз, гледайки през прозореца.

Наближихме новата ни къща, сгушена по средата на една съвсем обикновена улица от предградията сред джунгла от кленове и брястове. В действителност градът ми се струваше досаден и малък, но аз си бях обещала да направя всичко възможно да свикна с него. Наистина го исках. Не можех да си представя, че ще разочаровам още веднъж Мат.

— Значи наистина ще положиш усилие тук? — попита той, взирайки се в мен. Бяхме спрели на алеята до викторианската къща в маслен цвят, която Маги беше купила миналия месец.

— Вече го правя — заявих с усмивка. — Днес размених няколко думи с едно момче на име Фин.

Това, разбира се, беше първият път, когато разговарях с него и той далеч не ми беше никакъв приятел, но просто трябваше да кажа нещо на Мат.

— Ето че можеш. На път си да спечелиш първия си приятел. — Мат изгаси колата и ме погледна, сдържайки усмивката си.

— Е добре, а ти колко приятели имаш? — контрирах аз, правейки се, че ги броя наум, но той само поклати глава и слезе от колата. Аз обаче бързо го последвах. — Така си и мислех.

— Имал съм приятели преди. Ходил съм на партита. Целувал съм момичета. Всичко — каза Мат, влизайки в къщата през страничната врата.

— Щом казваш. — Изритах обувките си на влизане в кухнята, в която все още имаше неща за разопаковане. След толкова много премествания всичко това ни беше омръзнало и бяхме склонни да живеем, ровейки за вещите си из кашоните. — Виждала съм само едно от тези предполагаеми момичета.

— Да, защото когато я доведох вкъщи, ти запали роклята й! Докато беше на нея! — Мат свали слънчевите си очила и ме погледна строго.

— О, хайде стига! Това стана съвсем случайно и ти го знаеш!

— Щом казваш. — Мат отвори хладилника.

— Има ли там нещо, което става за ядене? — Аз подскочих и се друснах на кухненския плот по средата на кухнята. — Умирам от глад.

— Предполагам, не и за теб. — Мат започна да рови в хладилника, но иначе беше прав.

Бях прословута с капризите си по отношение на храната. Макар и да не бях вегетарианка по убеждение, не можех да понасям продукти с месо в тях или със синтетични вещества, които не идваха от природата. И това беше изключително обезсърчаващо за хората, които се опитваха да ме хранят.

Маги се появи на вратата на кухнята с боя, полепнала по русите й къдрици. Многоцветни пластове покриваха работния й гащеризон, нагледно доказателство за всички стаи, които беше пребоядисала през годините. Тя беше с ръце на кръста и затова Мат побърза да затвори хладилника.

— Мисля, че ви казах да ми се обадите, когато се приберете. — Маги го гледаше с укор.

— Е добре, прибрахме се — опита да замаже нещата Мат.

— Виждам това и сама. — Маги завъртя очи и след това се обърна към мен. — Как мина училището?

— Добре — отвърнах аз. — Правя каквото мога.

— Чували сме това и преди — рече Маги, поглеждайки ме уморено.

Ненавиждах, когато ме гледаше така. Неприятно ми беше да знам колко огорчения съм й донесла. Беше направила толкова много за мен и единственото нещо, което искаше, беше да положа поне някакво усилие в училище. Този път не трябваше да се провалям.

— Е, да… но… — Погледнах Мат за помощ. — Искам да кажа, че дори дадох обещание на Мат този път. И съм на път да се сприятеля с един мой съученик.

— Тя говори за някакво момче на име Фин — поясни Мат.

— Искаш да кажеш приятел ? — усмивката на Маги ми се стори някак смущаващо широка.

Идеята, че мога да имам романтична връзка с някого, очевидно не беше минала през ума на Мат до този момент и той видимо се напрегна, взирайки се изпитателно в мен. За негов късмет тази идея не беше минала и през моя ум.

— Не, нищо подобно — поклатих аз глава. — Той е просто познат. Не знам… Струва ми се симпатичен.