Аманда Хокинг - Подменена

— Не, не, не! Това е моят рожден ден и аз не искам шоколадова торта! — Крещях аз и тропах с краче по пода, колкото мога по-силно.

— Не искаш шоколадова торта? — Майка ми ме гледаше, отворила широко големите си сини очи, сякаш не можеше да повярва на онова, което чува.

В тях имаше някакъв нов налудничав блясък и едва тогава в мен трепна страх.

— Що за дете си ти, Уенди? — Тя бавно заобиколи плота в средата на кухнята, пристъпвайки към мен. Ножът в ръката й изглеждаше вече далеч по-застрашителен, отколкото преди няколко секунди.

— Ти със сигурност не си мое дете. Какво си ти, Уенди?

Вторачена в нея, аз отстъпих няколко крачки назад. Майка ми изглеждаше като обезумяла. Халатът й се беше отворил, откривайки тънките й ключици и черния комбинезон, който носеше отдолу. Тя направи още една крачка напред, този път с ножа, насочен право към мен. Трябваше може би да изпищя или да побегна, но се чувствах като вцепенена.

— Аз бях бременна, Уенди! Но ти не си детето, което родих! Къде е моето дете? — Очите й се напълниха със сълзи, а аз само поклатих глава. — Ти сигурно си го убила, нали?

Тя се хвърли към мен, крещейки, че трябва да й кажа къде е истинското й дете. Успях да се измъкна в последния момент, но сетне тя ме приклещи в ъгъла. Притиснах гръб към кухненския шкаф, защото вече нямаше къде да отстъпвам, виждайки, че майка ми няма намерение да престане.

— Мамо! — извика Мат от другия край на стаята.

Очите й трепнаха, сякаш бе познала гласа му, гласа на сина, когото обичаше истински. За момент си помислих, че внезапната му поява може да я спре, но вместо това тя реши, че разполага само с броени секунди и вдигна ножа.

Мат се хвърли към нея, но не и преди острието да разсече роклята и корема ми. Кръвта обагри дрехите ми, почувствах пронизваща болка и се разридах истерично. Майка ми се сборичка с Мат, отказвайки да пусне ножа.

— Тя уби твоя брат, Матю! — просъска майка ми, гледайки го с безумните си очи. — Тя е чудовище! Трябва да бъде спряна!

Тънка струйка слюнка бе потекла по чина ми и аз отворих очи тъкмо навреме, за да чуя как мистър Мийд стоварва някакъв учебник върху бюрото си. Учех в това училище само от месец, но вече бях установила, че е избрал този начин да ме събужда от моите дремки по време на часа му по история. Винаги се опитвах да стоя будна, но гласът му неизменно ме унасяше и ме довеждаше до състояние на сънливо смирение.

— Мис Евърли? — кресна мистър Мийд. — Мис Евърли?

— Ъ? — измънках аз.

После вдигнах глава и дискретно избърсах слюнката от устата си. Огледах се, за да видя дали някой беше забелязал. Повечето ми съученици изглеждаха погълнати в заниманията си, с изключение на Фин Холмс. Той беше дошъл тук преди седмица и в този смисъл беше единственият по-нов от мен. Винаги когато го погледнех, се оказваше, че се е вторачил в мен по най-безочлив начин, сякаш нямаше нищо по-естествено от това да зяпаш някого.

Той обладаваше някакво странно спокойствие и сдържаност и аз почти не го бях чула да говори, въпреки че посещавахме четири предмета заедно. Носеше косата си вчесана назад и очите му имаха някаква особена черна отсянка, която му отиваше. Видът му беше поразителен, но той твърде много ме плашеше, за да го намирам за привлекателен.

— Съжалявам, че обезпокоих съня ви. — Мистър Мийд се покашля, за да ме накара да вдигна глава.

— Няма нищо — отвърнах аз.

— Мис Евърли, защо не слезете в кабинета на директора? — предложи мистър Мийд и аз изпъшках в отговор. — Тъй като ви стана навик да спите в часовете ми, той може би ще намери някакво решение как да ви накара да стоите будна.

Втренчих се в него и колкото и строги да бяха сивите му очи, бях сигурна, че скоро ще се огъне. Отново и отново повтарях наум: Не е нужно да ходя в кабинета на директора. Вие не искате да ме изпращате там. Нека да остана в часа. Секунди по-късно очите му станаха някак бездушни и заприличаха на стъклени.

— Можете да останете до края на часа — промърмори мистър Мийд, сякаш бълнуваше. Сетне поклати глава и разтърка очите си. — Но следващия път отивате направо в кабинета, мис Евърли. — За момент изглеждаше объркан, а после поднови урока си по история.

Не знаех точно какво представлява това мое умение. Опитвах се да не мисля много за него и да не го назовавам с определено име. Преди около година обаче бях открила, че ако мисля за нещо и гледам някого настойчиво, мога да го накарам да направи онова, което искам.