Аманда Хокинг - Подменена

Претърколих се и погледнах будилника. Гневните му числа съобщаваха недвусмислено, че е три часът през нощта и нямах никаква представа защо съм будна. Включих нощната лампа, която заля всичко с топлата си светлина, и в следващия момент видях нещо, което ме уплаши толкова много, че сърцето ми спря да бие.

Нечия фигура се беше притаила пред прозореца ми — пред моя прозорец на втория етаж ! Да, там обикновено се виждаше стряхата на покрива, но не и фигура. На всичко отгоре, това не беше кой да е.

Фин Холмс ме гледаше жизнерадостно, без ни най-малко да е уплашен или засрамен от това, че съм го хванала да наднича в стаята ми. Всъщност той дори почукваше леко по стъклото и аз със закъснение осъзнах, че точно това ме беше събудило.

Фин не просто надзърташе, той се опитваше да се вмъкне в стаята ми. Което, признавам, беше по-малко плашещо.

По някаква причина станах и тръгнах към прозореца. Зърнах се за миг в огледалото, не изглеждах добре. Долнището на пижамата ми беше широко и бях тъжна картина с него. Косата ми на нищо не приличаше, а очите ми бяха червени и подпухнали.

Знаех, че в никакъв случай не трябва да пускам Фин в стаята си. Той беше социопат и ме караше да се чувствам зле. Освен това Мат щеше да убие и двама ни, ако ни хванеше тук.

Затова стоях пред прозореца със скръстени ръце и го гледах кръвнишки. Бях бясна и наранена и исках той да го знае. Обикновено се гордеех с това, че не позволявах на другите да ме засегнат, камо ли пък да им покажа, че са успели да го направят. Този път обаче сметнах, че е по-добре да му дам да разбере какво мисля за него — а именно, че е кретен.

— Съжалявам — каза Фин през прозореца с виновни нотки в гласа. Изглеждаше искрено разкаян, но аз все още не бях готова да приема извинението му. И може би никога нямаше да го направя.

— Какво искаш? — попитах аз приглушено, така че Мат да не ме чуе.

— Да се извиня. И да говоря с теб. — Фин ме гледаше настойчиво. — Важно е. — Прехапах устни, раздвоена между това, което знаех, че трябва да направя, и онова, което исках да направя. — Моля те.

И въпреки че разумът ми говореше друго, аз отворих прозореца. Оставих го сам да се оправя с мрежата за комари и отстъпих назад, сядайки на края на леглото. Фин се мушна с лекота под мрежата и аз се замислих доколко голям беше опитът му в проникването в момичешки стаи.

Той се прехвърли тихо през перваза и затвори прозореца след себе си. Огледа стаята ми и ме накара да се почувствам неловко. Наоколо цареше пълен хаос, дрехи и книги бяха разпилени навсякъде, но повечето ми неща бяха все още в два големи кашона и един куфар, които стояха до стената.

— Е, какво искаш? — попитах аз, опитвайки се да върна вниманието му отново към мен и да сложа край на огледа на вещите ми, който беше започнал.

— Съжалявам — повтори Фин все така искрено. — Бях жесток с теб. — Той погледна замислено настрани, преди да продължи: — Не исках да те нараня.

— Тогава защо го направи? — попитах аз рязко.

Облизвайки устни, Фин пристъпи от крак на крак и въздъхна дълбоко. Той преднамерено се беше държал грубо с мен. Това не беше някакво случайно недоразумение, продиктувано от неговата самонадеяност или несъобразителност. Всичко, което беше сторил, беше целенасочено и предумишлено.

— Не искам да те лъжа и ти давам думата си, че не съм го правил досега — каза Фин, подбирайки внимателно думите си. — Не мога да добавя нищо повече към това.

— Мисля, че имам право да знам какво става — троснах се аз, после си спомних, че Мат и Маги спяха съвсем наблизо и побързах да понижа глас.

— Точно затова съм тук — увери ме Фин. — За да ти обясня всичко. Това не е начинът, по който обикновено постъпвам и затова трябваше да проведа един телефонен разговор, преди да дойда да те видя. Опитах се да си изясня някои неща. И точно затова се забавих. Извинявай.

— Да се обадиш на кого? Какво да си изясниш? — Отстъпих крачка назад.

— Онова, което направи тази вечер, с Патрик — каза Фин и аз почувствах как ми прималява под лъжичката.

— Не съм направила нищо на Патрик — поклатих глава. — Нямам представа за какво говориш.

— Наистина ли? — Фин ме погледна подозрително, сякаш неспособен да реши дали да ми повярва или не.

— Ъ-ъ… не знам за какво говориш — запънах се аз. По гърба ми пробягаха ледени тръпки и почувствах лек пристъп на гадене.

— Напротив, знаеш — рече Фин, кимвайки сериозно. — Но просто не знаеш какво е това.