Аманда Хокинг - Подменена

Това беше вече наистина прекалено. Може би бях готова да се хвана на фантасмагориите му, просто защото го харесвах повече, отколкото трябваше, но когато излезе, че е имало и други момичета преди мен, които са били готови да направят същото, това вече ми дойде в повече. Можех да преглътна факта, че е луд, но не и самовлюбен тип, който се хвали с постиженията си.

— Трябва да си вървиш — отсякох аз.

— Помисли над онова, което ти казах. Очевидно при теб е по-различно, отколкото при другите и те разбирам. Затова ще ти дам време да обмислиш всичко. — Той се обърна и отвори прозореца. — Но ти принадлежиш другаде. Съществува едно друго място, където имаш семейство. Просто помисли над това.

— Непременно — казах аз с изкуствена усмивка.

Фин тръгна да излиза през прозореца и аз пристъпих напред, за да го затворя след него. След това той се спря, обърна се и ме погледна. Беше опасно близо до мен и в очите му тлееше нещо, което бе съвсем близо под повърхността.

Докато ме гледаше, ми се стори, че започвам да се задушавам и се запитах дали и Патрик се беше чувствал така, когато използвах внушение срещу него.

— А, почти забравих — каза Фин тихо, лицето му беше толкова близо до моето, че усещах дъха му върху страните си. — Изглеждаш много красива тази вечер. — Той остана така още момент, спирайки напълно дъха ми, после се обърна бързо и се прехвърли през перваза.

Останах там, забравила почти да дишам, наблюдавайки го как се хваща за клона на близкото дърво, залюлява се и скача долу. Полъхна студен вятър, затова затворих прозореца и дръпнах плътно завесите.

Залитнах замаяна и се строполих в леглото си. Никога през живота си не се бях чувствала толкова объркана.

През нощта почти не можах да мигна. През малкото време, през което спах, сънувах малки зелени тролчета, които идваха да ме вземат. Останах да лежа в леглото дълго след като се събудих. Мислите ми бяха хаотични и размътени.

Трудно ми беше да повярвам в онова, което ми беше казал Фин и в същото време си давах сметка колко силно копнеех то да е истина. През целия си живот се бях чувствала някак откъсната от всичко. Доскоро Мат беше единственият човек, с когото ме свързваше нещо.

Беше шест и половина сутринта и аз лежах в леглото си, заслушана във веселото чуруликане на птиците пред прозореца. Станах и слязох тихо на долния етаж. Не исках да будя Мат и Маги толкова рано. Мат ставаше всеки ден с мен, за да се увери, че съм будна и да ме закара на училище. Това беше единствената му възможност да поспи малко повече.

По някаква причина ужасно ми се искаше да открия нещо, с което да покажа, че сме семейство. През целия си живот се бях стремяла да докажа противното, но щом Фин спомена, че това е реална възможност, изведнъж станах някак необяснимо покровителствена.

Мат и Маги бяха жертвали всичко за мен. Аз никога не си бях направила труда да се отплатя за добрината им и въпреки това те ме обичаха безусловно. Не беше ли това достатъчно доказателство?

Свих се на пода до един от кашоните зад дивана във всекидневната. Маги беше написала върху него с красивия си почерк думите „Семейни спомени“. Тя така и не беше извадила фотографиите от него, защото последния път, когато го беше направила, Мат бе изпочупил рамките на всички снимки. Това беше преди десетина години, но бях готова да се обзаложа, че сега реакцията му нямаше да е много по-сдържана.

Под дипломите на Мат и Маги и многобройните снимки от дипломирането на Мат намерих няколко фотоалбума. По кориците можех да предположа кои са купени от Маги. Тя избираше албуми с цветя, на точки и разни щастливи неща. Майка ми имаше само един с избеляла бяла корица, която не се поддаваше на описание. Най-отдолу имаше един повреден син бебешки дневник. Извадих го внимателно заедно с фотоалбума на майка ми.

Моят бебешки дневник беше син, защото всички тестове с ултразвук бяха показвали, че ще бъда момче. В самия му край беше пъхната напукана ултразвукова снимка, на която докторът беше отбелязал в кръг нещо, за което погрешно се предполагаше, че е пенисът ми.

Повечето семейства биха се пошегували с това впоследствие, но не и моето. Майка ми само ме беше погледнала с презрение, заявявайки: „Ти трябваше да си момче.“

Повечето майки в началото попълваха разни неща в бебешките си дневници и после с времето забравяха да го правят. Но не и моята. Тя никога не написа нито ред в него. Почеркът беше или на баща ми, или на Маги.

Вътре имаше отпечатъци от стъпалата ми, заедно с моето тегло, ръст и копие от удостоверението ми за раждане. Докоснах го нежно, сякаш за да докажа, че раждането ми е било нещо съвсем реално. Аз бях родена в това семейство, независимо дали това се харесваше на майка ми или не.