Лоръл Хамилтън - Небесносини грехове

Ашър въобще не забеляза, светофарът се смени и ние потеглихме. Той показваше лицето си на непознати и не забелязваше ефекта, който правеше., Без значение колко гневен беше, без значение колко тъжен беше, без значение колко някакъв беше, той никога не забравяше за белезите си. Те господстваха над мислите му, над действията му, над живота му. Да ги забрави по този начин, говореше колко сериозно беше положението, а аз продължавах да не разбирам защо.

- Не разбирам, Ашър. Ние се защитихме, когато членове на Съвета нахлуха в територията ни преди време. Наранихме ги, направихме всичко възможно да ги убием.

Защо сега да е различно?

Той пусна косата си и тя се върна на мястото си като завеса. Не смятам, че беше разстроен по-малко, това беше само навик.

- Последния път Бел Морт я нямаше.

- Какво значение има това?

- Mon Dieu, не разбираш ли какво означава, че Бел е майка на нашата кръвна линия?

- Очевидно не, обясни ми. Отиваме в „Циркът на прокълнатите", нали? Ще отнеме време докато стигнем. Имаш време.

- Oui.

Той се взираше през прозореца на джипа, сякаш търсеше вдъхновение от електрическите светлини, търговските центрове и от заведенията за бързо хранене. Най-накрая обърна лицето си към мен.

- Как да ти обясня това, което никога не би разбрала? Никога не си имала крал или кралица, американка си и си млада, и не разбираш задълженията към сеньора.

Свих рамене.

- Предполагам, че не разбирам.

- Тогава как би могла да разбереш какво дължим на Бел Морт и как би било... измяна да вдигнем ръка срещу нея?

Поклатих глава.

- Страхотна теория, Ашър, но съм се занимавала с достатъчно вампирска политика, за да знам едно. Ако я оставим да ни разиграва, тя ще види в това знак за слабост, и ще ни притиска и притиска, докато не види колко сме слаби, или колко сме силни.

- Не сме във война с Бел Морт - каза той.

- Не сме, но ако тя мисли, че сме достатъчно слаби, това може да е следващото. Виждала съм как действате. Едрата риба-вампир изяжда дребната риба-вампир. Не можем да си позволим Мюзет или Бел да ни мислят за дребни риби.

- Анита, не си ли разбрала още? Ние сме дребни риби, в сравнение с Бел Морт, ние наистина сме много дребни риби.

Беше ми трудно да повярвам, че наистина сме много дребни риби. Може и да не бяхме едри риби, но това не беше съвсем същото като да сме много дребни. Но Ашър толкова очевидно бе убеден в това, че не спорих.

Обадих се по мобилния си телефон и оставих съобщения из града относно подранилото пристигане на Мюзет. Ричард можеше и да ми е бесен, но продължаваше да бъде другата част от триумвирата ни - Улфрик на Господаря на града Жан-Клод и на моя некромант.

Ричард беше животното на Жан-Клод, а аз бях неговият човешки слуга, без значение дали ни харесваше или не. Обадих се и на Майка Калахан, който беше моят Нимир-Радж и се грижеше за всички превръщачи, когато бях заминала някъде по друга работа.

Толкова често се въвличах в друга работа, че се нуждаех от помощта. Майка ми беше и гадже заедно с Жан-Клод. Изглежда, че никой от тях двамата нямаше против, макар че аз все още се чувствах неудобно. Бях възпитавана да вярвам, че едно момиче не се среща с двама човека едновременно, поне не и сериозно.

Свързах се само с телефонни секретари и оставих сбити и спокойни съобщения, доколкото ми беше възможно. Как човек да остави подобно съобщение:

„Здрасти, Майка, Анита е, Мюзет пристигна в града по-рано, нахлувайки в територията на Жан-Клод. Двамата с Ашър в момента караме към Циркът; ако не се чуем до зазоряване, изпратй помощ.

Но не идвай в Циркът преди това, освен ако не ти се обадя лично. Колкото по-малко хора има на огневата линия, токлкова по-добре." - Позволих на Ашър да остави съобщение на телефонния секретар на Ричард, защото понякога той изтриваше съобщенията от мен без да ги прослуша.

Зависеше от това в колко лошо настроение е бил този ден. Въпреки че той ме заряза, се държеше като наранения и обвиняваше мен за всичко. Игнорирах го доколкото можех, но имаше моменти, например сега, когато вероятно щеше да ни се наложи да работим заедно, за да опазим всичките си хора живи и здрави. Оцеляването беше с предимство пред емоционалната болка. Трябваше да бъде. Надявах се, че Ричард помни това.

Циркът на прокълнатите беше комбинация от постановка на живо с плашещи теми; традиционно, макар и страховито, цирково представление; цирк, допълнен с езда, игри, корн-дог, сладкиши; и допълнителна атракция, която дори и на мен можеше да ми докара кошмари.