Кати Хопкинс - Звездно дете

— Давай! — извика пак Рейчъл.

— Уф! — изстенах. Едва дишах. Беше пълно с хора и всички ме подминаваха с невероятна скорост. Ами ако падна? — мислех си. — Някой може да мине през пръстите ми и да ги пререже с остриетата на кънките си.

Рейчъл се приближи.

— Добре ли си? — попита.

— Не — поклатих глава. — Не мога. Съжалявам. Просто не става.

— Дръж се за мен — предложи тя и ми подаде ръката си. — Всичко ще е наред. Няма да те оставя да паднеш.

Гледаше ме окуражаващо, но аз не можех да помръдна. Бях замръзнала на място — като леда.

— Не мога, Рейчъл, съжалявам.

— И аз бях така първия път — заяви. — После става по-лесно, наистина. Пробвай съвсем леко, без да се пускаш.

Пак не успях. Краката ми не помръдваха, стомахът ми се бе свил на топка и едва дишах.

— Следващия път — изхриптях. — Обещавам, другия път ще го направя.

Рейчъл е страхотна приятелка. Не продължи да ме тормози. Само стисна ръката ми и каза:

— Ще се научиш, ще видиш. Трябва ти още малко време.

Напуснах леда с клатушкане и заех безопасна позиция на най-близката скамейка, където дишането ми се нормализира. Не успях веднага да сваля кънките си. Седях и гледах известно време Рейчъл и останалите и ме обзе отчаяние. Трябва да измисля някакво извинение, за да се измъкна от леденото парти — дойде ми на ума. — Ще се престоря, че съм хванала настинка или грип, или нещо от този сорт, защото с това темпо никога няма да се науча да се пързалям като другите.

Когато по-късно се прибрах у дома, слязох долу да видя какво правят родителите ми. Баща ми бе задрямал на канапето в кабинета си със слушалки в ушите. Там открих и мама, която работеше на лаптопа си. Френските прозорци бяха отворени и откъм градината полъхваше топъл вятър.

— Здравей, скъпа — поздрави ме тя, щом влязох, без да откъсва поглед от екрана. — Как беше на пързалката?

— Супер — излъгах. — Ъъъм, ти какво правиш?

— Подготвям изявление за пресата, за да съобщя, че планетите са тук в човешки облик и че една от тях ни посети днес в дома ни.

— Не! Мамо, недей ! Не бива да го правиш.

— Защо да не бива, миличка? Това е възможност, която се предоставя веднъж в живота. Само помисли как ще се отрази на бизнеса ни.

В главата ми се зареди серия от ужасяващи картини. Като начало щяха да почнат да ме тормозят в училище. Е, не можех да не кажа на Рейчъл, че съм Момичето на зодиака, но ако се разчуеше сред съучениците ми, щяха да ме вземат на подбив. И без това смятаха семейството ми за странно. Доста бързо осъзнах факта, че не всеки приема влиянието на звездите и че някои дори смятат астрологията за пълна глупост, с която се занимават само откачалки, и ако излезеше наяве, че семейството ми вярва в съществуването на хора-планети, щяха да ни помислят за пълни ненормалници. Не, не биваше да го допускам. Освен това Херми и останалите планети трябваше да могат свободно да идват и да си тръгват от дома ни и едва ли би им било приятно, ако ги погнат папараците.

— Тате, тате! Събуди се! — завиках и го задърпах за краката, докато той отвори очи. Свали слушалките си и се изправи.

— Какво има? — попита.

— Мама. Трябва да я спреш. Иска да каже на пресата, че планетите са тук в човешки облик. Аз… мисля, че не бива да казваме на никого.

Татко поклати глава:

— Естела, Тиби има право. Не прави това.

— Но, скъпи…

— Не. Нали не желаем хората-планети да се чувстват неудобно да идват тук? Искаме домът ни да е убежище за тях, така че няма да го разгласяваме. Това ще е семейна тайна. Пресата ще се отнесе с тях като с изроди. Твърдо „не“.

Мама се нацупи като петгодишно хлапе.

— Стига де, знаеш, че съм прав — заубеждава я татко.

Тя скръсти ръце и се нацупи още повече. Обичаше да става на нейното.

— Естела, не обичам да се налагам, но този път няма да отстъпя. Ние сме просто домакини на почетните гости и такива ще си останем. Самата възможност да идват тук е чудесна — помисли колко можем да научим от тях. И бизнесът може да процъфти, да ни хрумнат още идеи, но никаква преса, и точка.

Погледнах мама, за да видя как ще реагира. Тя придоби свенливо момичешко изражение и запърха с мигли срещу баща ми.

— Оу, Бенджи — промълви, — обичам да проявяваш твърдост.

За бога — помислих. — Дано да не почнат да се целуват пред мен. Ама че отврат.

— Чуваш ли, Естела? Говоря сериозно — заяви татко, без да крие задоволството си от въздействието, което оказваше върху мама.