Кати Хопкинс - Звездно дете

Разпусках. Почивах си. Нали така? Пак загледах действията на родителите ми. Татко се зае да доизмете пода и затанцува с дръжката на метлата. Видях как пропусна няколко трохи под масата. У мен започна да се надига чувство на неудовлетвореност. Опитах се да го потисна, но накрая то успя да изригне.

— Аааххх!

Мама и татко застинаха и се обърнаха към мен.

— Какво има, скъпа? — попита мама. — Да не те ухапа нещо?

— Не. Не . Безнадеждно е. Аз съм безнадеждна. — Изправих се и застанах пред тях като престъпник пред съдебни заседатели. — Казвам се Тиби Бати и съм педантична маниачка. Не мога да се променя. Такава съм. Опитах се да се преборя. Мъчих се с всички сили, но никой не може да ми помогне, дори и звездите. Съжалявам, но се предавам. — Увесих нос. — По-силно е от мен. По-силно е от всички нас. — Взех метлата от татко и започнах да мета под масата. — Тате, щеше да пропуснеш да почистиш това тук! Не го правеше както трябва !

— Предполагам, че скоро си заминаваш? — попитах Ясмин, когато по-късно я заварих все още да лежи в леглото си. Както никога, в стаята беше тихо, а тя дори беше без слушалките си.

Братовчедка ми кимна, но не ми се видя щастлива от този факт.

— Мама се връща утре, така че се прибирам вкъщи.

— Добре ли си? — поинтересувах се аз.

— Питаш все едно ти пука — отвърна.

Седнах на края на леглото й.

— Няма да те лъжа — радвам се, че стаята пак ще си е само моя. Но ти си ми братовчедка и наистина ме е грижа за теб.

От очите на Ясмин бликнаха сълзи, които тя бързо избърса.

— Какво има?

— Н… н… нищо — заяви, но очите й все още блестяха от сълзите, които отново се опита да избърше. — П… просто… уааагхааа…

Оставих я малко да поплаче, но ми беше неловко само да седя, без да направя нещо. Неуверено протегнах ръце и хванах нейните. Очаквах да ме отблъсне, но не го направи. Стисна ръцете ми, после се надигна, прегърна ме и зарида на рамото ми.

— Мили боже! Какво се е случило, Ясмин?

Тя поплака още няколко минути, после подсмръкна, взе една салфетка и се издуха.

— Съжалявам — изхлипа.

— Но аз си мислех, че се радваш, задето родителите ти отново се събират — недоумявах аз.

— Да, радвам се, обаче… просто… такова…

— Какво?

— Ох, всичко в живота ми е толкова сбъркано.

— В твоя живот? Но как? Какво имаш предвид?

— Ще ми липсва този дом.

— Мислех, че мразиш това място и че ни смяташ за побъркани.

— Всъщност не. Тук е страхотно. Харесва ми как стаите са направени в различни цветове и различни стилове. Допада ми, че баща ти се облича като сърфист. Моят баща е праволинеен, а къщата ни е кремава. Тук-там — бежова. И скучна.

— Обаче винаги е изключително чиста. (Леля Маги беше маниачка като мен и държеше къщата в изряден ред.)

— Знам, но все едно живея в хотел, никога не е разхвърляно.

— Но няма ли да е хубаво да се върнеш у дома?

— В известен смисъл, да, но… Харесва ми, че тук постоянно идват и си отиват разни хора и… никога не знаеш какво предстои да се случи.

Слушах я с изумление.

— Не знаех. Аз…

— Никой не ме познава истински — продължи тя. — Винаги съм била много добра в криенето на чувствата си, с изключение на днес, защото се чувствам… като… като боклук.

— Винаги можеш да ни идваш на гости.

— Не, не мога. Няма място, а и знам, че не ти беше приятно да ме приемеш в стаята си. Разбрах го и не те виня. И аз самата не се търпя.

— Е, не ми пречеше чак толкова — възразих и се помъчих да се усмихна. — А и взех да свиквам.

— Как така?

— Осъзнах, че трябва да науча някои неща.

— Ти? Какви неща?

— Ами например, че не съм всезнаеща и не бива да се опитвам да съм идеална във всичко и че трябва да разпускам понякога.

— Но тъкмо това е най-ценното в теб — това, че си идеална.

— Аз ли? В никакъв случай. Та аз съм черната овца в семейството. Винаги съм излишната тук.

— Не е така, аз съм излишната. Цялото семейство сте толкова колоритни и интересни. Чувствам се скучна в сравнение с теб. Госпожица Обикновена.

— Не, не. Говориш за мен . Не съм нито колоритна, нито интересна.

— Напротив. Изключителна си. Правиш всичко както трябва и си толкова организирана. Много ми се иска да съм като теб.

Не вярвах на ушите си. Тази Ясмин не беше онази, която познавах.

— Ясмин, да не се дрогираш?

— Разбира се, че не.

— Но аз си мислех, че ме мразиш.

— Не, никога не съм те мразела. Завиждах ти заради добротата ти. Чувствах се жалка и затова се държах гадно. Например беше толкова мило, когато ме посрещна с портокали и цветя, а аз ти отвърнах със злоба и жестокост.