Кати Хопкинс - Звездно дете

„Наслаждавай се на живота си“ — беше ме посъветвал господин О. Лесно му е на него — помислих си. — Той е Слънцето — огрява живота на всички само като се покаже .

„Гледай да си учиш уроците и да си пишеш домашните“ — прочетох в електронното писмо от доктор Кронос. Но нима именно старанието да съм най-добрата във всичко не ме набърка в цялата тази каша?

„Яж, пий и се весели“ — бяха думите на Джо, Юпитер, който една вечер се беше отбил у нас. Всячески се опитвах да следвам съвета му. Ядях, пиех, но веселието все още ми убягваше. Никога досега не се бях чувствала толкова изнервена.

Венера също ме посети веднъж и сплете косата ми по нов моден начин с червени конци.

— Ето че можеш да изглеждаш безгрижна, дори да не се чувстваш така — каза тя във връзка с новата ми прическа, която се получи екстра. Добре поне, че не ме поучаваше как точно да се чувствам или как да се държа.

Ури ми изпрати гумена рибка и торба с картофи. Без бележка. Татко обясни, че е типично за него, тъй като е най-ексцентричният от всички.

— Това, което винаги можеш да очакваш от Уран, е неочакваното — твърдеше. Сложих гумената рибка в мивката, чудейки се дали в подаръка на Ури не се крие тайно послание, както в представлението му с пакетите под дъжда. Ако имаше такова, не успях да го разгадая.

Надявах се Херми да внесе малко яснота във всичко това. Моторът му се появи, той слезе от него със скок, свали каската си и отметна коси. Изглеждаше загорял от слънцето и красив като същински гръцки бог. Забелязах, че даже госпожа Джансън наднича скришом иззад завесите си. Обърнах се и й махнах, при което тя мигновено се отдръпна от прозореца.

— Подаръци от чужбина — заяви Херми и бръкна в багажника на мотора си. Подаде на татко бутилка с нещо, наречено „узо“, а на мама — малка статуя на гръцки бог, и една гривна от раковини за Пат. Зачаках реда си, като се надявах да не ме подминат и този път. Нямаше нужда да се безпокоя, защото той извади два пакета, които приличаха на кутии за обувки.

— Това е за Тиби, моето Момиче на зодиака — обяви.

— Какво има вътре?

— Изненада — рече. — Единият е за мен, а другият — за теб.

Отворих моя пакет и видях, че наистина беше кутия за обувки, но вместо тях вътре имаше чифт красиви бели кънки за лед. Веднага му ги върнах.

— Не — отсякох, — не мога да се пързалям. Заявявам го публично като част от справянето със стремежа си да съм най-добрата във всичко.

Херми сякаш се разочарова, че не искам подаръка му.

— Ами партито, на което сме канени? — попита татко. — Нали все още смяташ да дойдеш с нас?

— Може да дойда и само да гледам — отвърнах, макар да знаех, че ако отида и всички останали се пързалят, а аз не, пак ще се чувствам като най-невзрачната от семейство Бати.

Покровителят ми ме изгледа съсредоточено.

— Ела с мен на пързалката и ще ти помогна.

— Ами да. Защо не отидеш, миличка? — подхвърли мама. — Ние с татко ти също ще дойдем.

— Ще те закарам с мотора — предложи Херми. — Имам още една каска.

— Не мога — продължих да се дърпам. — Не умея да се пързалям и никога не съм се возила на мотор.

— Само трябва да се държиш и да се отпуснеш — настоя той.

— Едното противоречи на другото. Как е възможно хем да се държиш, хем да се отпуснеш?

— Първото действие е физическо, а второто — психическо. Опитай.

Не исках да ме помислят за неблагодарна или твърдоглава.

— Добре — съгласих се. — Ще се кача на мотора, но няма да се пързалям.

Сложих си каската, която ми даде, а мама и татко ми помогнаха да се настаня на мотора зад него.

— Дръж се и се отпусни — повтори татко и се засмя.

Лесно му е на него — казах си. — Нали ще се вози на сигурно в колата си.

Херми запали мотора и — врррууум — потеглихме, и се понесохме по улицата. Вкопчих се в гърба му и стиснах здраво очи. Въздухът свистеше в ушите ми. След няколко минути се осмелих да погледна наляво. Съседните къщи се размиха пред погледа ми в общо петно и ми се сви стомахът. Отново затворих очи.

— Добре ли си там отзад? — попита вестителят.

— Ъъърррффф — извиках в отговор и го сграбчих още по-силно. Добре, с държането май се справям — помислих си, — сега трябва да пробвам това с отпускането .

Отпусни се, отпусни се, отпусни се — зашепнах на себе си. Пак отворих очи и ги фиксирах в гърба на Херми. Не смеех да отместя поглед встрани, да не би да повърна. Реших пак да замижа. Всяко нещо по реда си — успокоих се мислено. Можех да се държа без проблем, но отпускането все още ми се струваше непосилна задача.