Кати Хопкинс - Звездно дете

— Ретрограден — обадиха се в хор останалите планети, които почнаха да се изправят, да търкат очи и да се протягат.

Татко се появи на вратата.

— Елате — рече. — Уредих миниваните да се върнат и да спрат зад къщата. Няма да има проблеми. Тиби, какво е положението отпред?

Надникнах иззад завесите. Веднага ме заслепи светкавица.

— Изглежда, че още са тук.

— Добре, да тръгваме. — Татко подаде на всеки по един шал, докато се замъкваха към вратата. — Сложете ги на главите си, в случай че някой фотограф се е промъкнал отзад. Знаете какви гадняри могат да са понякога.

Доктор Кронос изглеждаше много разтревожен.

— Случилото се може да има тежки последици. Надявам се, осъзнавате, че това би могло да е краят на живота ни тук и да се наложи да си тръгнем.

Всички планети ме погледнаха обвиняващо.

— Какво сте ме зяпнали? Вината не е моя!

Селена ме погледна тъжно.

— Понякога трябва да знаеш кога да се изправиш и да поемеш вината.

— Хайде, стига — обади се татко. — Няма време за губене. Трябва да ви изведем оттук.

— Главата ме цепи — изстена господин О, който изглеждаше ужасно пребледнял, въпреки загара си.

— Всичко ме боли — обади се капитан Джон Дори.

— Може би не бива да избираме вече момичета на зодиака — подхвърли доктор Кронос. — Носят повече неприятности, отколкото си заслужава да понесем заради тях.

— Ти поне ще останеш в историята — добави мрачно господин О — като последното Момиче на зодиака.

— Настъпи краят на цяла една ера — заключи Неса. — Трябва да минем в нелегалност за много дълго време.

Всички те затрополиха унило към задния вход, все едно целият свят им тежеше на раменете. След малко се скриха от погледа ми. Може би завинаги — помислих си.

Изчаках половин час, след което отново проверих какво става отпред. Репортерите бяха все още там. Някои стояха облегнати на стената и пушеха. Щом отворих вратата, всички наскачаха.

— Може да си ходите — обявих. — Гостите ни си тръгнаха.

— Къде отидоха? — попита дебелият мъж.

— Сигурно са се върнали на планетите си — отвърнах.

— Шегаджийка — подхвърли русата и се надигна да огледа коридора зад мен. — Да си вървим, момчета, все някога ще ни паднат в ръцете.

Един по един започнаха да се разотиват. Затворих вратата и отидох в кухнята, където седнах на масата и подпрях главата си с ръце. Никой не ме разбира, нито го е грижа за мен. Толкова се старая да върша всичко както трябва и да правя живота на хората хубав, а ето че намеренията ми се провалят с гръм и трясък . Щеше ми се никога да не съм била Момиче на зодиака и никога да не съм се запознавала с никакви планети. Нищо добро не произлезе от цялата работа. Огледах кухнята. Чиниите стояха неизмити. До мивката бяха натрупани празни чаши. Недоизядената храна все още стоеше в готварските съдове. Знаех, че в цялата къща цари бъркотия заради снощните изпълнения — трапезарията беше осеяна с трохи от хлебната схватка, а из хола имаше разпилени възглавници след разразилия се бой. Госпожа Уотсън, икономката, не идваше в съботите, мама беше в леглото, а Пат и Ясмин едва ли щяха да се включат в почистването. Както винаги, всичко опираше до мен. Започнах наум да си съставям списък какво трябва да се свърши. След малко започвам — казах си, взех парченце хляб от масата и го запратих на пода.

Козмо изпълзя от кошницата си до вратата, скочи на коленете ми и потърка муцунка в носа ми, сякаш за да ми каже, че ме разбира. По бузите ми се търкулнаха сълзи и закапаха върху масата. В същия момент навън се заизлива проливен дъжд. Кухнята се освети от светкавица, последвана от гръмотевичен тътен.

— Здрасти, Козмо — изрекох, като потърках на свой ред неговото носле. — Този месец съм Момиче на зодиака. Схващаш ли? Това е голяма чест, ако ме разбираш.

— Мяу — отвърна той и сложи лапа на бузата ми. Тогава откъм градината се чу шум, Козмо скочи от скута ми и се качи на перваза на прозореца. Подпря лапи на стъклото и се загледа навън.

— Какво има? — попитах и отидох при него.

Гледаше съсредоточено нещо или някого. Скоро забелязах един висок слаб мъж, облечен в електриковосин парашутистки екип, със сребриста щръкнала коса и нарисувана на лицето светкавица. Стоеше върху въжето ни за простиране! Той забеляза, че с Козмо го зяпаме, помаха и ни се усмихна, след което се заразхожда по въжето като цирков акробат.

— Този трябва да е Уран — осведомих Козмо. Логично беше да е облечен така, тъй като електриковосиният цвят и символът на светкавицата бяха свързани с Уран. Помахах му в отговор, но реших да не рискувам да излизам навън. Дъждът се лееше като из ведро. — Дано екипът му да е водонепромокаем — добавих, а мъжът продължи да се движи по простора.