Любомир Николов - Наследникът

Така и стана. Привлечени от богатството на Де Феро, кандидатите почнаха да прииждат от всички краища на Селена, та дори и от по-обеднели клонове на управляващата династия. Но своенравната Грималда отхвърляше всички предложения с лаконичните думи: „Сега не ми е до глупости“.

И все пак на двайсет и три години любовта я порази ненадейно и безпрекословно като утринна мълния. Щастливецът (ако можеше така да се каже) бе нейният трети братовчед Алекс, граф Медлер — луда глава, дързък мореплавател и отчаян дуелист, взел дивия си характер сякаш от своя роден скалист остров на границата между Морето на Спокойствието и Морето на Нектара.

Тия двамата са като масло и вода, казваха злите езици. Никога няма да се смесят. И донякъде имаха право. Но само донякъде. Бракът между Грималда и Алекс не приличаше на никоя друга връзка между мъж и жена. Когато бяха заедно, страстта им лумваше като масло, ливнато върху жарава. Камериерките си шушукаха с лукави усмивки, че след първата брачна нощ спалнята им приличала на бойно поле. След стотната също. Ала удивително нещо — периодите на раздяла не им влияеха. Всеки от тях имаше своя страст, свой живот, напълно различен от този на другия и по този начин двамата се допълваха като две половинки на срязана монета. Може би именно това подхранваше любовта им, без да й позволява да гасне бавно в задухата на рутина и закостенели навици.

Алекс продължаваше да броди по морета и пустини, от дивото Маре Ориентале на запад до Маре Маргинис на изток. Понякога се връщаше дрипав и покрит с белези от заздравели рани, друг път облечен в обшити със скъпоценности дрехи, които биха посрамили и най-елегантните дворцови поклонници на разкоша. Носеха се слухове, че знае тайни портали из дивите области и превозва през тях контрабанда от Тера. Но парцалив или отрупан с най-скъпи терански коприни, той си оставаше все същият нежен и неукротим звяр, комуто Грималда бе отдала без остатък сърцето си.

Тя пък в дългите тери и дни на раздяла се посвещаваше изцяло на търговските дела с умение и прозорливост, надхвърлящи и най-смелите очаквания на стария херцог. Две години след сватбата той официално я обяви за свой наследник, с което попари надеждите на братовчеда Ноа, граф Исидорус, някой ден да застане начело на рода.

Още една година след това се роди синът им Кастий Де Феро и обичта на Грималда и Алекс към него бе същата, както и помежду им. Казано с други думи, близостта я разпалваше, а раздялата приглушаваше нейния пламък до следващата среща. Но детето не страдаше ни най-малко от липса на нежност. Бавачките и камериерките го боготворяха, обсипваха невръстния наследник с грижи и ласки, а когато го къпеха, споделяха със смях непринудени коментари за безбройните бъдещи дами, които ще ощастливи изключително надареното според тях момче.

Колкото до стария херцог, той вече бе предал изцяло търговската империя във вещите ръце на Грималда и можеше да се посвети на внука си. Извеждаше го в морето на дълги плавания до остров Медлер или дори до Сантбех далече на север; водеше го на походи из горите по западните склонове на полуострова и го учеше да разпознава дирите на диви животни, а когато бяха в замъка, даваше му собственоръчни уроци по фехтовка. Детето с удоволствие придружаваше дядо си, ала не се увличаше особено от приключенията и предпочиташе да прекарва времето си в богатата дворцова библиотека.

Парниково цвете, помисли Грималда. Там ни бе грешката — моята и на Алекс. Спестявахме му всички заплахи и болки, оставихме да го обгърнат в телесен и душевен уют, а после се изненадахме, когато видяхме резултата от всичко това.

Не, Кастий не бе израснал разглезен — и старият херцог, и неговите служители бяха твърде умни, за да го допуснат. Но юношата наследи странна смес от характерите на своите родители. От Алекс Медлер взе романтичния устрем към неизвестното, а от Грималда Де Феро — улегналия, стабилен нрав, който го караше да ограничава романтиката единствено в сферата на мечтите и книгите.

Ала макар да се различаваха както огънят от скалата, Алекс и Грималда притежаваха една обща черта, която синът им наследи изцяло. Това бе твърдостта във веднъж взетото вече решение. С тази твърдост шестнайсетгодишният Кастий обяви избора си: да поеме пътя на свещенослужител.

Всички опити да го разубедят се оказаха безуспешни. През 1521 година юношата потегли към другия край на Селена — към далечното северно светилище Клавиус — и замъкът Капела сякаш помръкна.