Любомир Николов - Наследникът

Очаквайки всеки момент да срещне смъртта си, Берилиус прекрачи в тясна килия, лишена от каквото и да било обзавеждане. До отсрещната стена седеше сенчеста фигура, смътно наподобяваща човешко тяло. Когато канцлерът се приближи, лъчите на фенера заблестяха по металната кожа на Неживия. Бавно, безкрайно бавно, освободеният затворник се изправи и остана неподвижен, почти опрял глава в тавана. Беше висок над два метра, но ако си наметнеше плащ с качулка, би могъл да мине за много едър човек.

— Не бой се, няма да те убия — изрече приятният баритон с тих смях. — Сделката си е сделка. А и в момента не бих могъл да убия когото и да било. Не знам дори дали ще успея да се добера до Гробницата, тъй че нека войниците да ни придружат. Може да ми потрябва помощ.

Берилиус тихо въздъхна. Бе заложил на карта… и засега печелеше.

Наблюдателницата на върха на кулата беше тясна и задръстена от предмети — големият сигнален фенер, щорите пред него, огледалните рефлектори, лостовете и въжетата на семафорната уредба, шарнирната стойка на далекогледа, малкото писалище за сигналиста, мангалът с разпалени дървени въглища в ъгъла — тъй че за хората почти не оставаше място. Облечена в тежко бяло манто от кожи на нощна лисица, Грималда Де Феро стоеше до тясното прозорче и се взираше през замръзналия пролив към далечната телеграфна кула на остров Медлер. Но сигналите бяха изгаснали. За добро или лошо, известието вече бе тук.

Зад гърба й дежурният сигналист съсредоточено сумтеше, шумолейки с диска за дешифриране.

Тези деца, помисли си тя. Тези безумни, безумни деца… Сляпо вярват в любовта, без да разбират, че тя не може да ги защити от нищо.

Но дълбоко в сърцето си знаеше, че упреква децата само за да залъже собственото си чувство за вина. Истината бе, че още от раждането на сина й събитията бяха водили безмилостно към тази нощ, изпълнена с безсилие и неотвратима заплаха.

От пет века над рода Де Феро тегнеше проклятието на древните стихове, изречени от сляпата прорицателка Семилда след поражението на Железния крал в Апенинската битка. Съперниците му от династията Фра Мауро бяха спечелили с цената на държавна измяна и от тогава нито за ден не забравяха, че както са заграбили властта, така могат и да я загубят. В страха си узурпаторите неведнъж се опитваха да унищожат стария кралски род, ала Де Феро се оказаха костелив орех. Те надживяха интригите, предателствата, явните и тайните удари — включително онзи отчаян момент преди триста години, когато родът се крепеше само на един-единствен непълнолетен наследник, удържащ ударите на номадски наемници и преоблечени кралски войници по крепостта Исидорус — и възкръснаха като митичния Феникс от пепелта, за да станат днес най-могъщата благородническа фамилия на Селена.

Фамилната им история бе достойна за гордост. Но както често се случва, в сянката на гордостта се криеше път към гибел.

От най-ранна възраст всеки в рода Де Феро научаваше неписаната забрана: никога не взимай съпруг или невеста от Тера. Подобен брак би бил намек за пророчеството на Семилда и пряко предизвикателство срещу кралската династия. За повече от двайсет поколения забраната бе нарушавана само дважди — първия път наемници на Фра Мауро убиха младоженците заедно с половината гости още по време на сватбената церемония; втория път доведен от Тера адепт на тайните бойни умения проникна през строгата охрана на замъка Капела, кри се цял един селенски ден в отводнителните канали и накрая прониза с отровна стрела бременната Имела Де Феро, а после сам преряза гърлото си, преди да го заловят.

Сега Грималда я наруши за трети път.

Още от малка тя знаеше, че не е създадена за семеен живот. На възрастта, когато другите момиченца си играят с кукли и мечтаят за нова премяна, Грималда седеше в кабинета на баща си и слушаше с неподобаваща за годините й сериозност докладите на търговските представители. Можеше да изброи наизуст корабните линии по Морето на Дъждовете и Морето на Спокойствието, знаеше изкупните и продажните цени на тютюна, кафето и зърното във всяко пристанище, и дори се научи отрано да прилага кръстосана сметка за откриване на грешки в счетоводен баланс. Отчаяна от това поведение, майка й често предричаше, че момичето никога няма да се ожени, но старият херцог отговаряше с доволна усмивка:

— Нямай грижа, драга моя! Още преди да навърши пълнолетие, тази наша дъщеря ще ме сложи в малкия си джоб. Гарантирам ти, че ще утрои богатството на рода, а стане ли това, няма да се оплачеш от липса на кандидати за ръката й.