Роджър Зелазни - Сборник Хрониките на Амбър

Необходими бяха няколко секунди, за да може това, което си мислех, че намеквам, да окаже въздействието си.

После Флора извика:

— Ти смяташ да опиташ! Наистина смяташ да опиташ!

— Дяволски права си, че смятам да опитам — заявих, съзнавайки, че ще го направя, каквото и да означаваше — и ако искаш го кажи и на Ерик, ако искаш, но помни, че може и да успея. Имай едно наум, че ако го направя, няма да е зле да сме приятели.

Страхотно ми се искаше да знаех, за какво, дявол да го вземе, говорех, но бях научил достатъчно термини, чиято значимост добре усещах, за да ги използвам уместно без да знам какво означават. Изпитвах чувството, че са правилни, толкова страхотно правилни…

Изведнъж, тя ме целуна.

— Няма да му кажа. Наистина няма, Коруин! Мисля, че ти можеш да го направиш. С Блийс няма да е лесно, но смятам, че Жерар сигурно ще ти помогне, а може би и Бенедикт. Тогава и Кейн ще се присъедини, като види какво става…

— Мога и сам да си правя плановете — срязах я аз.

Флора се отдръпна. Наля две чаши вино и ми подаде едната.

— За бъдещето — беше наздравицата й.

— Винаги ще пия за него.

И ние си пресушихме чашите.

Тя напълни отново моята и взе да ме изучава.

— Трябва да бъде Ерик, Блийс или ти. Вие сте единствените, които имате необходимите ум и смелост. Но ти бе изчезнал от хоризонта за толкова дълго, че те броях извън играта.

— Това само идва да покаже, че човек никога не може да бъде сигурен.

Отпих от чашата си с надеждата тя да замълчи поне за минута. Струваше ми се, че се държи малко прекалено открито в опитите си да играе на всяка налична страна. Нещо ме притесняваше и ми се искаше да го обмисля.

На колко години бях?

Този въпрос, знаех, беше част от обяснението за ужасното чувство за разстояние и отдалеченост, което изпитвах към всички личности, изобразени на картите за игра. Бях по-възрастен, отколкото изглеждах. (Имах вид на около трийсет годишен, когато се бях видял в огледалото — ала сега знаех, че това се дължеше на измамното влияние на Сенките.) Всъщност бях много, много по-възрастен и бе изминало страшно дълго време, откакто не бях виждал братята и сестрите си, всички заедно и в приятелски отношения, застанали един до друг, както бяха на картите, без напрежение, без търкания между тях.

Чухме звъна на звънеца и как Кармела тръгна да отвори вратата.

— Това трябва да е брат ни Рандъм — подхвърлих аз, като знаех, че съм прав. — Той е под моя закрила.

Очите й се разшириха, после тя се усмихна, сякаш одобряваше нещо умно, което съм направил.

Случаят не беше такъв, разбира се, но аз с радост я оставих да си го мисли.

Така се чувствах в по-голяма безопасност.

Чувствах се в безопасност може би цели три минути.

Изпреварих Кармела по пътя към вратата и я отворих.

Той нахлу с олюляване, моментално хлопна вратата зад себе си и пусна резето. Под светлите му очи имаше сенки и не беше облечен с ярък жакет и тесни дълги панталони. Имаше нужда от обръсване и носеше кафяв вълнен костюм. През едната си ръка бе преметнал габардинено палто, а обувките му бяха от тъмна чортова кожа. Но това беше Рандъм, без съмнение — този Рандъм, който бях видял на картата, — само че усмихващата се уста изглеждаше уморена и под ноктите му имаше мръсотия.

— Коруин! — възкликна той и ме прегърна.

Притиснах раменете му към себе си.

— Като те гледам, май едно питие ще ти се отрази добре.

— Да, така е — съгласи се той и аз го поведох към библиотеката.

Около три минути по-късно, когато се бе настанил, с чаша в едната ръка и цигара в другата, Рандъм каза:

— Те са по петите ми. Скоро ще бъдат тук.

Флора издаде лек вик, на който и двамата не обърнахме внимание.

— Кои са те? — попитах аз.

— Хора от Сенките. Не знам нито кои са, нито кой ги е изпратил. Обаче са четирима или петима, може би дори шестима. В самолета пътуваха с мен. Взех полет дотук. Те се появиха около Денвър. Няколко пъти местих самолета, за да се отърва от тях, но не се получи — а не исках да се отклонявам прекалено много от следата. Изплъзнах им се в Манхатън, ала само спечелих малко време. Мисля, че скоро ще са тук.

— И нямаш абсолютно никаква представа кой може да ги е изпратил?

Той се усмихна за миг.

— Е, предполагам, че няма да сбъркаме, ако се ограничим в рамките на семейството. Може да е Блийс, Джулиан или пък Кейн. А може да си бил и ти, за да ме докараш тук. Надявам се, че не е така, обаче. Не си ти, нали?

— Опасявам се, че не съм — отрекох аз. — Колко силни изглеждат?