Роджър Зелазни - Сборник Хрониките на Амбър

Амбър. По някакъв начин ключът за всичко се намираше в Амбър, знаех го. Тайната за цялата неразбория се криеше в Амбър, в някакво събитие, което се бе случило там и то неотдавна, бих казал. Трябваше да бъда нащрек. Трябваше да се преструвам, че притежавам знания, които нямах, докато къс по къс ги изчоплех от онези, разполагащи с тях. Убеден бях, че мога да го направя. Всички бяха достатъчно недоверчиви, за да се държат предпазливо. Щях да заложа на това. Щях да получа каквото ми бе необходимо и да взема каквото искам, като запомня онези, които са ми помогнали и стъпча останалите. Защото, знаех, такъв бе законът, по който живееше нашето семейство, а аз бях истински син на баща си…

Внезапно главоболието отново ме връхлетя, като се опитваше да ми пръсне черепа.

Нещо, което си бях помислил, предположил или почувствал за баща ми, го бе задействало. Но не бях сигурен защо или как.

След известно време болката намаля и аз заспах, право там, в стола. След много повече време вратата се отвори и влезе Флора. Навън беше нощ, за пореден път.

Тя бе облечена в зелена копринена блуза и дълга вълнена пола, сива на цвят. Беше с удобни за ходене обувки и плътни чорапи. Косата й бе прихваната зад главата, а лицето й изглеждаше малко бледо. Все още носеше кучешката свирка.

— Добър вечер — поздравих аз и се надигнах.

Но Флора не ми отговори. Вместо това прекоси помещението по посока на барчето, сипа си един „Джак Даниълс“ и го гаврътна като мъж. После си наля още и го отнесе със себе си до големия фотьойл.

Аз запалих една цигара и й я подадох.

Тя кимна, после каза:

— Пътят към Амбър… е труден.

— Защо?

Погледна ме много озадачено.

— Кога за последен път си се опитвал да минеш по него?

Вдигнах рамене.

— Не си спомням.

— Така да бъде тогава — рече тя. — Просто се чудех до каква степен това е твое дело.

Не отвърнах, защото не знаех за какво говори. Но после си спомних, че имаше и по-лесен начин от Пътя, за да се стигне до мястото, наречено Амбър. Очевидно, тя не можеше да го използва.

— Липсват ти няколко Фигури — ненадейно изрекох аз, с глас, който почти беше моят.

Тя рязко скочи на крака и половината от уискито се разля по опакото на ръката й.

— Върни ми ги! — извика и посегна към свирката.

Пристъпих към нея и я сграбчих за раменете.

— Не съм ги взел — казах. — Само констатирах факта.

Тя се поуспокои малко, след това започна да плаче и аз нежно я натиснах надолу, във фотьойла.

— Помислих, че си взел единствените, които са ми останали. А не, че просто правиш гаден и очевиден коментар.

Не се извиних. Не ми се виждаше редно да го правя.

— Докъде стигна?

— Почти доникъде. — После се разсмя и ме загледа с нова светлина в очите. — Сега разбирам какво си направил, Коруин — рече тя и аз запалих цигара, за да не се налага да давам какъвто и да било отговор. — Някои от онези неща са твои, нали? Блокирал си пътя ми към Амбър, преди да пристигнеш тук, нали? Знаел си, че ще ида при Ерик. А така не мога. Ще трябва да чакам, докато той дойде при мен. Хитро. Искаш да го примамиш тук, нали? Само че той ще изпрати някого. Няма да дойде лично.

Имаше някаква странна нотка на възхищение в гласа на тази жена, която признаваше, че току-що се е опитала да ме продаде на врага и все още би го направила — при най-малката възможност, — докато говореше за нещо, сторено от мен според нея, за да осуетя плановете й. Как можеше човек да се държи толкова открито по макиавелиански в присъствието на предполагаемата жертва? Отговорът моментално изскочи от дълбините на съзнанието ми: така се постъпваше в нашето семейство. На нас не ни бе нужно да сме деликатни един с друг. Макар и да си помислих, че на нея донякъде й липсва финесът на истинския професионалист.

— За глупак ли ме смяташ, Флора? — попитах. — Мислиш ли, че съм дошъл тук с единствената цел да ти бъда подръка, за да ме връчиш на Ерик? На каквото и да си налетяла, то ти е послужило за урок.

— Е, добре, не играя по твоята свирка! Но ти също си в изгнание! Което показва, че не си бил чак толкова умен!

По някакъв начин думите й ме разтърсиха и разбрах, че не са верни.

— Не съм в изгнание, дявол да го вземе! — възкликнах.

Флора отново се разсмя.

— Знаех си, че това ще те накара да подскочиш — заяви. — Хубаво, значи нарочно си тръгнал из Сенките. Ти си луд. — Вдигнах рамене. — Какво искаш? — попита тя. — Защо всъщност си дошъл тук?

— Любопитно ми беше какво си намислила — отвърнах. — Това е всичко. Не можеш да ме задържиш тук, ако не желая да остана. Дори Ерик не би могъл да го направи. Може пък действително да съм искал просто да ти дойда на гости. Може да ставам сантиментален с годините. Каквато и да е причината, сега възнамерявам да постоя още малко, а после вероятно ще се махна завинаги. Ако не беше бързала толкова да провериш какво би могла да получиш за мен, щеше да спечелиш много повече, госпожо. Помоли ме да си спомня за теб някой ден, ако определено нещо се случи…