Роджър Зелазни - Сборник Хрониките на Амбър

Аз, Коруин.

От следващата карта ме загледа един едър, силен мъж. Той доста приличаше на мен, само дето челюстта му бе по-широка и знаех, че е по-едър от мен, макар и да е по-бавен. Силата му беше направо легендарна. Той носеше свободна роба в синьо и сиво, пристегната по средата с широк черен колан и изображението му се смееше. Около врата му, на плътен шнур, висеше сребърен ловджийски рог. Имаше тънка брадичка и леки мустачки. В дясната си ръка държеше бокал с вино. Изпитах внезапна привързаност към него. Тогава си спомних името му. Това беше Жерар.

После идваше мъж с огнено червена брада и коса като корона от пламъци, целият облечен в червено и оранжево, предимно коприна. И той държеше меч в дясната си ръка и чаша с вино в лявата, а зад очите му, не по-малко сини от тези на Флора или Ерик, танцуваше самият дявол. Брадичката му беше малка, но брадата я скриваше. Мечът му бе инкрустиран със сложни златни орнаменти. На дясната му ръка имаше два огромни пръстена, плюс още един на лявата: изумруд, рубин и сапфир, съответно. Това, знаех аз, беше Блийс.

След него беше ред на фигура подобна и на Блийс, и на мен. Моите черти, макар и по-дребни, моите очи, косата на Блийс, голобрадо лице. Той носеше костюм за езда в зелено и седеше върху бял кон, обърнат към дясната страна на картата. Видът му излъчваше сила и слабост, решителност и безволие. Аз едновременно го одобрявах и осъждах, харесвах и отричах. Знаех, че се казва Бранд. В мига, в който погледът ми попадна върху него, вече го знаех.

Всъщност осъзнах, че всичките ги познавам добре, всичките си ги спомням, с техните силни и слаби страни, с победите и провалите им.

Защото това бяха моите братя.

Запалих една цигара, която отмъкнах от голямата кутия върху бюрото на Флора, облегнах се назад и се замислих над нещата, които си бях спомнил.

Това бяха моите братя, тези осем странни мъже, облечени в странните си костюми. И знаех, че е правилно и уместно те да се обличат по какъвто начин сами си изберат, точно както и за мен беше естествено да се обличам в черно и сребърно. При тази мисъл се подсмихнах, като осъзнах как бях облечен, какво си бях купил в малкото магазинче за дрехи на онова градче, в което бях спрял след напускането ми на „Гринуд“.

Бях обут с черен панталон, а и трите ризи, които си бях купил, имаха сивкав, сребрист оттенък. Сакото ми също беше черно.

Върнах се към картите и ето я Флора, в рокля, зелена като морето, точно както си я бях спомнил предишната вечер; а после идваше чернокосо момиче със същите сини очи, косата й беше пусната дълга и тя цялата бе облечена в черно, с колан от сребро около кръста. Очите ми се напълниха със сълзи, без да знам защо. Името й беше Дирдри. След нея бе Файона, с коса като на Блийс или Бранд, моите очи и седефен тен. В секундата, в която обърнах картата, вече я мразех. Следващата беше Луела, чиято коса бе същата като нефритените й на цвят очи, облечена в блещукащо сиво и зелено със светлолилав колан, тъжна и вяла на вид. Знаех, че поради някаква причина тя не е като нас останалите. Но също ми беше сестра.

Изпитвах ужасно чувство за разстояние и отдалеченост от всички тези хора. И все пак те ми се струваха някак физически близо.

Картите бяха толкова ледени в ръцете ми, че отново ги оставих, макар и с известна неохота, задето трябваше да се откажа от докосването до тях.

Нямаше повече, обаче. Всички останали бяха ниски карти. И по някакъв начин знаех, пак това по някакъв начин — ах, по някакъв начин! — че няколко липсват.

Ала и животът ми да зависеше от това, не можех да кажа какво са изобразявали липсващите Фигури.

Почувствах се странно тъжен от този факт, взех си цигарата и се унесох в мисли.

Защо всички тези неща толкова лесно изникваха в паметта ми, докато гледах картите — изникваха без да водят със себе си събитията, свързани с тях? Сега знаех повече, отколкото бях знаел преди, по отношение на имената и лицата. Но това беше горе-долу всичко.

Не можех да преценя значимостта на факта, че всички ние бяхме изобразени върху карти по този начин. Обаче ужасно силно ми се искаше да притежавам такава колода. Ала вземех ли тази на Флора, знаех, че тя много бързо ще забележи липсата й и ще си имам големи неприятности. Затова отново прибрах кутията в малкото чекмедженце в дъното на голямото и пак го заключих. После, Господи, как си напрегнах мозъка! Но безрезултатно.

Докато не си спомних една магическа дума.

Амбър.

Предишната вечер тази дума ужасно ме бе разстроила. Достатъчно, за да избягвам да мисля за нея оттогава. Но сега я извиках. Започнах да я въртя из съзнанието си и да изучавам всички асоциации, които възникваха от нея.