Роджър Зелазни - Сборник Хрониките на Амбър

— Затова ли дойде тук? — продължи тя. — Имаш предложение за Ерик, нещо, което изисква намесата на посредник?

— Може и да имам — отвърнах аз, — след като го обмисля още малко. Все пак твърде скоро съм се възстановил и трябва още доста да поразсъждавам. Исках да се намирам на най-подходящото място, обаче, откъдето бих могъл да действам бързо, ако реша, че интересите ми съвпадат с тези на Ерик.

— Внимавай — предупреди ме тя. — Знаеш, че ще му докладвам всяка твоя дума.

— Разбира се — казах, макар да не го знаех изобщо и бързо направих с налучкване нов опит да се подсигуря, — освен ако се окаже, че твоите собствени интереси съвпадат с моите.

Тя смръщи вежди и между тях се появиха малки бръчици.

— Не съм сигурна, че разбирам какво предлагаш.

— Все още нищо не предлагам. Просто говоря съвсем открито и честно с теб и ти казвам, че не съм взел решение. Не съм убеден, че искам да сключа сделка с Ерик. В края на краищата… — оставих изречението недовършено нарочно, защото не знаех какво повече да кажа, макар и да усещах, че трябва да добавя нещо.

— Някой ти е предложил алтернатива? — Тя внезапно скочи и стисна свирката. — Блийс! Разбира се!

— Седни — казах аз — и не ставай смешна. Щях ли така спокойно, с такава готовност да се напъхам в ръцете ти и просто да послужа за храна на кучетата, само защото на теб по една случайност ти е хрумнало за Блийс?

Тя се успокои, дори малко сякаш оклюма, после отново седна.

— Вероятно не — съгласи се накрая, — но знам, че имаш хазартен дух и си способен на коварство. Ако си дошъл тук, за да се отървеш от негов привърженик, изобщо не си прави труда да опитваш. Съвсем не съм от такова значение. Досега би трябвало да си го разбрал. Между другото, винаги съм смятала, че доста ме харесваш.

— Така е — потвърдих аз — и няма за какво да се безпокоиш. И все пак, интересно, че спомена Блийс.

Примамки, примамки, примамки! Толкова много неща исках да науча!

— Защо? Да не би наистина да се е свързал с теб?

— Предпочитам да не казвам — измъкнах се аз, като се надявах, че така си осигурявам някакъв вид вратичка и сега, когато вече знаех от какъв пол е Блийс, добавих: — Ако го беше направил, щях да му отговоря по същия начин, по който бих отвърнал на Ерик — „Ще си помисля“.

— Блийс — повтори тя и Блийс, си казах аз наум, Блийс. Ти ми харесваш. Забравил съм защо и знам, че има причини, поради които не би трябвало… но ми харесваш. Знам го.

Поседяхме малко мълчаливо. Чувствах се изтощен, но не исках да ми проличи. Трябваше да бъда силен. Знаех, че трябваше да бъда силен.

Седях там, усмихвах се и накрая казах:

— Хубава библиотека имаш.

А тя отвърна:

— Благодаря.

След известно време повтори:

— Блийс. Наистина ли мислиш, че той има някакъв шанс?

Вдигнах рамене.

— Кой знае? Не и аз, със сигурност. Може да има. Може и да няма.

Тогава тя се втренчи в мен, с леко разширени очи и отворена уста.

— Ти? Нали не предлагаш ти самият да опиташ?

Разсмях се, с единствената цел да парирам емоциите й.

— Не говори глупости — рекох, щом свърших. — Аз?

Но в мига, в който го каза, разбрах, че е докоснала някаква струна, нещо дълбоко заровено, което отговаряше с едно силно: „А защо не?“

Изведнъж се уплаших.

Тя, обаче, изглеждаше облекчена от моя отказ, каквото и да беше това, от което се бях отказал. Усмихна се и махна към едно вградено барче от лявата ми страна.

— Бих пийнала малко „Ирландска мъгла“.

— Аз също, като стана дума — подкрепих я, станах и напълних две чаши.

— Знаеш ли — подхвърлих, след като се настаних отново, — приятно ми е да седя така с теб, дори да е само за кратко. Завладяват ме спомени.

Тя се усмихна и беше прекрасна.

— Прав си — отпи от чашата. — Чувствам се почти като в Амбър в твое присъствие — и аз едва не си изпуснах чашата.

Амбър! Тази дума сякаш възпламени светкавица в гръбначния ми стълб!

Тогава тя започна да плаче, аз станах и я прегърнах през раменете, за да я успокоя.

— Не плачи, малката ми. Моля те, недей. Караш ме и аз да се чувствам нещастен. — Амбър! Имаше нещо в тази дума, нещо наелектризирано и могъщо! — Отново ще настъпят добри времена — изрекох нежно.

— Наистина ли вярваш в това?

— Да — повиших глас. — Да, вярвам!

— Ти си луд. Може би точно затова винаги си бил любимият ми брат. Мога да повярвам почти във всичко, което ми кажеш, дори като знам, че си луд.

После поплака още малко и спря.

— Коруин, ако действително го направиш… ако по някакъв рискован и необикновен, роден сред Сенките начин успееш да го направиш… ще си спомниш ли за своята малка сестричка Флоримел?