Дейвид Фарланд - Даровете всечовешки

В отчаянието си убиецът успя да изтръгне ножа. Толкова силен страх обзе Дрейс, че той го изрита в десния глезен. Оръжието отхвърча встрани от целта си и го перна през ребрата.

Дрейс успя да сграбчи убиеца за лакътя и го извъртя. Той залитна, без да може да се задържи на счупения си крак. Дрейс за всеки случай отново го изрита в крака и го оттласна назад.

Огледа се в паника в тъмното, дано да види някой откъртил се камък по паважа. Трябваше му нещо твърдо и тежко. Зад него беше ханът „Бъркалото“. До цветните храсти и дървената статуя на Земния крал имаше чутура. Буталото щеше да свърши работа.

Той блъсна нападателя с все сила — мислеше, че по-дребният от него мъж ще отхвърчи. Но той се обърна и едната му ръка го сграбчи за яката. И Дрейс чу как ножът изсвистя.

Вдигна ръка да го спре.

Ножът изви надолу и се заби дълбоко, хлъзна се в корема му между счупените ребра. Във вътрешностите му избухна ужасна болка, прониза го и в ръцете и раменете, болка толкова необятна, че Дрейс си помисли, че целият свят ще я усети с него.

Стоя така, с очи надолу, сякаш цяла вечност. Пот капеше в широко отворените му очи. Проклетият убиец го беше разпрал като риба. И все още не го пускаше — беше забил ръката си с ножа до китката в гърдите му, набиваше острието към сърцето му, а лявата му ръка ровеше в джоба на дрехата на Дрейс и търсеше нещо.

Накрая стисна книгата в джоба му и се усмихна.

„Това ли искаш? — учуди се Дрейс. — Една книга?“

Вечерта, докато Градската стража изкарваше под конвой чужденците от търговския квартал, някакъв мъж от Тулистан се беше приближил до Дрейс — търговец, чиято шатра стърчеше в края на леса. Беше казал само: „Дар. За крал. Даваш? Даваш на крал?“

След безбройните церемониални поклони Дрейс се бе съгласил и бегло беше погледнал книгата. „Хрониките на Оват, емир на Тулистан“. Тънко томче, подвързано с агнешка кожа. Беше го прибрал в джоба си и реши да го предаде на заранта.

Вече го болеше толкова ужасно, че не можеше нито да извика, нито да помръдне. Светът се завъртя като въртележка! Той се опита да се отскубне от убиеца си, да се обърне и да побегне. Краката му бяха отслабнали като на коте и той залитна. Убиецът го сграбчи за косата, извърна брадичката му и вдигна ножа към гърлото му.

„Проклет да си — помисли Дрейс. — Не ме ли уби вече достатъчно?“ В последно отчаяно усилие измъкна книгата от джоба си и я запокити към Складова улица.

Там, над живия плет до струпаните бурета, стърчеше един розов храст. Дрейс много добре познаваше мястото и макар и смътно, виждаше жълтите рози по тъмните клони. Книгата полетя към тях.

Убиецът изтърси някаква ругатня на неговата си реч, блъсна Дрейс настрана и закуца към книгата.

Дрейс рухна на колене. Не можеше да чуе нищо, освен глухото бучене в ушите си. Зърна в другия край на улицата смътно движение: убиецът ровеше в храстите. После отляво се втурнаха три по-големи сенки. Проблеснаха извадени мечове, звездна светлина облиза върховете на няколко шлема. Градската стража.

Дрейс се срина по очи върху паважа.

Гъше ято изграчи в предутринната сивота, полетяло на юг под сребристата светлина на звездите, и този грак адски му напомни за лая на глутница подивели псета.

Същата сутрин, няколко часа след нападението над Дрейс и на около сто мили на юг от замък Силвареста, на принц Габорн Вал Ордън също му се случиха неприятности, макар и не толкова болезнени. Но никой от уроците му в Къщата на Разбирането не бе подготвил осемнадесетгодишния принц за срещата му със загадъчната млада жена на големия пазар на Банисфер.

Беше се залисал пред една сергия в южния край на пазара — разглеждаше охладителите за вино от лъскаво сребро. Продавачът имаше и чудесни железни халби за бира, но същинската му стока бяха трите охладителя за вино — големи купи за лед, с допълващи ги по-малки чаши, които се поставяха вътре. Купите бяха с толкова високо качество, че приличаха на древна изработка на „мътните“ — същества от долния свят, живели някога на земята. Но мътни не бяха стъпвали по нея от хиляда години, а тези купи не можеше да са чак толкова стари. Всяка купа имаше ноктести крака на хала и релефни сцени с хрътки, тичащи през горски листак; чашките бяха украсени с образи на млад владетел на кон, насочил копие към хала магесница. Поставеха ли се чашите в сребърните купи, образите се сливаха в един — младият владетел напада халата магесница, а хрътките са ги заобиколили.