Лиза Макман - Бдение

Обляга се на стола, приключил с доклада си.

Капитанът кима.

— Добра работа, Кейб, както винаги. — Обръща се към Джейни: — Джейни. Едно пояснение. Не сме те наели, не сме искали помощ от теб за това разследване. Не си длъжна да споделяш какво се е случило, преди да си размажеш лицето на нашата прекрасна за-нищо-не-ставаща количка за кафе, която ще изхвърля в контейнера още щом приключа с тази среща. Но ако искаш и ако смяташ, че имаш да добавиш някаква важна информация, ще те изслушам с удоволствие. — Надрасква нещо на едно листче и го слага в джоба си, после продължава: — Явно на Кабъл му е доста неприятно, че не знаем точното място на дрогата, а и аз също бих искала да разполагам с тези сведения, за да опитаме да му издействаме максимална присъда. Та случайно да си видяла нещо между редовете? — Тя се усмихва леко. — Не бързай, скъпа, имаш достатъчно време.

Джейни вече мисли по-ясно и прехвърля в ума си кошмара на господин Уилдър. За момент затваря очи, клати глава, неразбиращо. После вдига поглед.

— Може да прозвучи глупаво, но семейство Уилдър притежават ли яхта?

— Да, — казва Кабъл. — Прибрана е някъде за зимата. Защо?

Джейни запазва мълчание. Не се доверява достатъчно на интуицията си, за да го изрече, макар да знае, че няма какво да губи. После казва колебливо:

— Оранжеви спасителни жилетки.

Капитанът се навежда напред заинтригувана и гласът й е по-малко суров от обикновено.

— Не се страхувай да сгрешиш, Джейни. Следата си е следа. Повечето се оказват грешни, но няма престъпление, разрешено без тях.

Джейни кимва.

— Ще ви спестя безкрайния сън, освен ако наистина не искате да го чуете целия. Но основната част, която беше най-натрапчива и се повтаряше непрекъснато, беше тази:

На яхта сме, в океана е слънчево и красиво. Нещо, което прилича на прекрасен тропически остров, се вижда в далечината и господин Уилдър се е насочил към него. Госпожа Уилдър се пече в предната част на палубата. И после изведнъж става облачно и ветровито, започва буря, блъска лодката много силно като ураган и вятърът…

Спира, затваря очи и е там. В транс.

— Господин Уилдър обезумява, защото всеки път, когато се приближи до брега, огромна вълна ни избутва по-надалеч. Като в един филм с Том Ханкс, в който той е изхвърлен на някакъв остров с любимата си топка за волейбол.

Кейб се смее:

— Мисля, че се казваше „Корабокрушенецът“, Ханаган.

— Да. Все едно. Междувременно, госпожа Уилдър още си седи на палубата и чете, без да забелязва бурята. Странно, нали. Мъжът й я вика да влезе в кабината и да извади спасителните жилетки, но тя не го чува. И тогава яхтата започва да се върти, разбива се в рифа и изхвърчаме във водата. Яхтата е на трески и всичко от кабината е пръснато наоколо и вълните го люлеят.

Госпожа Уилдър се мята и гълта вода, а господин Уилдър плува наоколо и събира някакви предмети. Вижда как жена му се бори и награбва много спасителни жилетки. Поне петнайсетина се носят насам-натам и той успява да хване може би осем или девет от тях. Насочва се към нея… — Джейни затваря очи и преглъща. Гласът й трепери. — И тръгва да я спасява…

Кабъл хапе устни.

Капитанът й предлага да си почине.

Тя махва с ръка, опитва се да не губи концентрация и продължава.

— Плува към нея със спасителните жилетки. Но вместо да я спаси, казва: „Дано да изгниеш в ада, стара кучко.“ И я подминава, и продължава към брега, с всичките тези спасителни жилетки. — Джейни си поема въздух. — Сякаш са най-важното нещо в живота му. И… — Спира. Продължава с променен глас: — И жилетките вече не плават, а се влачат по водата. Потъват. Дърпат го. Надолу. Но той не ги изпуска.

Джейни отваря очи и поглежда тържествуващо Капитана.

— Мисля, че пакетите, които търсите, може да са зашити в жилетките, сър.

Капитанът вече набира телефона, за да се опита да издейства заповед за обиск на яхтата.

Кабъл стои с отворена уста.

Главата на Джейни бумти.

— Имате ли някакъв аспирин? — пита тя шепнешком.

10:30

Джейни и Кабъл сядат на местата си за изпита по математика.

10:55

Джейни е изтощена, солени сълзи тихо се стичат по бузите й. Затваря празна синята тетрадка, изправя се, предава я и излиза от класната стая, докато всички я проследяват с поглед. Кабъл надрасква още един-два отговора, изчаква няколко минути и също предава работата си. Първо я търси на паркинга и след като вижда как снегът засипва бавно колата й, въздъхва успокоен, че не кара в тази буря. Връща се обратно в училище и претърсва стаите.