Лиза Макман - Бдение

— Вече съм добре — съобщава им тя и се опитва да се изправи. — Просто получавам гърчове от време на време, това е. Добре съм. Нали виждате?

Протяга ръце, за да покаже колко е добре.

И вижда кръвта.

Зениците й се разширяват, докато се бори да възвърне напълно зрението си.

Опипва лицето си. Кръвта капе, тече от веждата върху миглите й.

— О, по дяволите — гневи се тя. — Слушайте, нямате ли просто някакви лепенки?

Парамедиците се споглеждат и после се обръщат към нея.

Тя пробва нова тактика:

— Момчета, нямам осигуровка. Не мога да си го позволя. Моля ви.

Единият се колебае.

— Джейни, нали? Слушай, беше в пълен шок на пода. Вкочанена. В безсъзнание. Ударила си главата си на ръба на ръждясала метална количка за кафе.

Джейни продължава да ги уговаря:

— Била съм си ваксина срещу тетанус. Вижте, имам изпит по математика след… малко и бъдещето ми в колежа зависи от това. Заявявам, че отказвам лечение. Сега ме пуснете да си тръгна оттук.

Парамедиците бавно се отдръпват, за да слезе. Тъкмо премята натежалите си безчувствени крака през ръба на носилката, когато капитан Комиски преминава като вятър през охраната.

— Какво, по дяволите, става тук? — пита тя енергично. — Я виж ти, здравейте, госпожице Ханаган. Идвате или си отивате?

Джейни се оглежда, седнала на носилката, и хваща голямо парче марля, опитвайки се да намери източника на кървенето.

— Всеки момент ще сляза от това нещо — мърмори тя.

Поема си дълбоко дъх.

Скача от ръба.

Приземява се идеално като олимпийска шампионка.

Капитан Комиски я наблюдава развеселена. Подава й ръка.

— Хайде, скъпа, ела — казва тя. — Явно си била заета тази вечер.

Махва с ръка на парамедиците да си ходят, почти ги отнася с жеста си, и те изчезват светкавично.

Джейни се усмихва благодарна и притиска марлята към окото си. Суичърът й е напоен с кървави петна.

Чувства се така, сякаш обувките й са от цимент, а главата й е като балон.

— Обадих се по пътя насам, ситуацията ми е ясна, — казва Капитана, когато парамедиците вече ги няма. — Чудя се дали не трябва да поговорим в моя офис?

— Аз… добре. Колко е часът? — Джейни е забравила да си вземе часовника на излизане от вкъщи, а без него е като изгубена.

— Шест и петнайсет или там някъде — казва Капитана. — Струва ми се, че на господин Стръмхелър вече му е достатъчно, не смяташ ли?

На Джейни й е трудно да се концентрира. Знае, че трябва да хапне нещо. Усмихва се колебливо и промърморва.

— Предполагам, че това го решавате вие, сър.

И се сеща.

Кари и Стю.

— Капитане — казва нервно, — дойдох тук преди няколко часа да се опитам да измъкна приятелката си и нейното гадже. Имам парите за гаранцията, но навършвам осемнадесет чак другия месец. Случайно да можете да…

— Разбира се.

Джейни въздъхва, успокоена.

— Благодаря ви.

— Преди да излезем — предупреждава Капитана, — да ти напомня, че не ме познаваш. Нали?

— Да, сър — отговаря тя.

— Добро момиче. Иди да прибереш приятелите си.

06:30

Кари се изнася от килията, сякаш вътре нахлува отровен газ. Стю я следва. Кари вижда Джейни цялата в кръв и едва не припада, но и двамата със Стю така и не узнават драматичните подробности.

— Ще трябва да си ходите пеша, скъпи. Съжалявам — казва Джейни твърдо. — Налага се да попълвам някакви тъпи формуляри, полицейска справка, нещо такова.

Показва с жестове и мимика, че това е последното нещо на света, което й се прави. Клати глава, преструвайки се на вбесена. — Скапани ченгета.

Стю стиска рамото на Джейни.

— Благодаря ти, Джейни. — Гледа я с признателност. — Добър приятел си. И на двама ни.

Джейни се усмихва, а Кари изглежда притеснена.

— Благодаря, Джейнърс — казва.

— Радвам се, че ми се обади, Кари — отговаря Джейни. — Сега изчезвайте.

06:34

Джейни отива в тоалетната, окървавената марля още стои залепена върху бързо подуващата се вежда. Оглежда се в огледалото. Цепнатината е красива по свой начин. Разположена е точно под линията на веждата, между извивката и мястото, където косъмчетата се сгъстяват, права и чиста. Един ден може би ще й се иска да я бяха зашили. Но колкото до белега — той ще бъде на абсолютно секси място.

Обръща суичъра си на обратно, за да скрие невероятното количество кръв, изтекла от рана дълга едва три сантиметра, и измива лицето и ръцете си. Взима цяла шепа кафяви хартиени кърпички, намокря ги и отново притиска веждата. Пие вода от чешмата.