Лиза Макман - Бдение

— Да — отвръща той. — Ей сега идвам. Искаш ли да влезеш?

— Не, обувките ми са мокри от снега.

Кабъл се появява отново и й връчва тесте листове, вързани с ластик.

— Сега отиваме на едно парти, но ще ми трябват довечера — обяснява той. — Колко късно мога да мина да ги взема, понеже ще ми трябват преди изпита утре?

Шей се подава иззад рамото му, за да види какво става и да бъде видяна. Джейни забелязва, че Кабъл постепенно се е изпънал така, че на Шей й се налага да подскача, за да погледне иззад него. Сподавя усмивката си и отговаря:

— Ще бъда будна до късно, но мога да ти ги оставя в пощенската кутия, преди да си легна. Благодаря, Кабъл. Забавлявайте се на купона! Толкова ви завиждам.

Изтичва до Етел и потегля към вкъщи, малко тъжна заради сцената, на която стана свидетел. Влиза с бележките, преоблича се и изважда учебниците.

Преглежда купчината листове, за да види дали Кабъл не е забравил нещо важно сред тях в суматохата, нали все пак не й трябваха. Някъде по средата намира надраскана бележка:

Липсваш ми безумно много.

Обичам те.

Усмихва се — и на нея й липсва. Иска й се тази бъркотия да приключи. Мисли за това, че е пожелал да се откаже от работата си и да рискува месеците напредък, постигнати с детективите, само за да изясни отношенията си с нея.

Капитан Комиски е права. Той е добро момче.

Джейни учи до среднощ, отчасти защото се надява Кабъл да се появи. В един часа вече клюма над учебниците. Решава да приключи и събира листовете на Кейб, за да ги остави в кутията. В случай че дойде за тях. В случай че е с Шей и трябва да се преструва.

Пише бележка и я мушва в купчината, после я захваща с ластика и я пуска в пощенската кутия.

Доволна е, че може да спи до по-късно, но проверява часовника на два пъти, за да се увери, че е настроен. Първият изпит е в 10:30 сутринта.

И тя трябва да го изкара с отличен. За да получи стипендия.

Защото без стипендия Мичиганският университет е само непостижим сън.

02:25

Когато телефонът звънва, Джейни подскача. За един кратък миг решава, че е часовникът, но на четвъртото позвъняване вече се опитва да стигне слушалката.

Надява се да е Кабъл.

Надява се да стои отвън и да чака да я види.

— Ало — казва сънено и кашля.

Чува подсмърчане.

— Джейни-и-и — плаче някой.

— Кой се обажда?

— Джейни-и-и, аз съм.

— Кари? Какво има? Къде си?

— О, мамка му, Джейни — мрънка Кари. — Толкова съм загазила.

— Къде си? Искаш ли да те докарам? Кари, стегни се, момиче. Пияна ли си?

— Нашите ще ме убият.

Джейни въздъхва.

Чака.

Слуша подсмърчането.

— Кари. Къде си?

— В ареста — казва Кари и пак подсмърча.

— Какво? Тук във Фийлдридж? Какво, по дяволите, си направила?

— Не можеш ли просто да дойдеш да ме прибереш?

Джейни въздъхва:

— Колко, Кари?

— Петстотин кинта. Ще ти ги върна. Всеки цент. С лихва. Обещавам, наистина обещавам. — Кари прави пауза. — И Джейни?

— Да?

— Стю също е тук.

Джейни може да усети през слушалката как Кари се подмазва.

Джейни затваря очи и прокарва пръсти през косата си. Въздъхва отново.

— Там съм до трийсет минути. Спри да плачеш.

Кари я засипва с благодарности, Джейни я отрязва и затваря телефона.

Напъхва се набързо в дрехите си и вади скътаните пари, приготвени да влязат във фонда за колежа. Двайсет долара не стигат.

— По дяволите — изругава. Излиза от стаята и се натъква на майка си. Каква изненада.

— Телефонът ли беше? — Майка й е с подпухнали очи.

— Да… — Джейни се колебае за миг. — Трябва да ида да взема Кари. Тя е в ареста. Случайно… случайно да ти се намират двайсет долара, мамо? Утре ще ти ги върна.

Майката на Джейни я поглежда.

— Разбира се — казва. Отива в стаята си и се връща с двайсетачка. — Няма нужда да ми ги връщаш, миличка.

Ако имаше още час да размишлява над този бърз обмен на информация, Джейни щеше да стигне до заключението, че някои неща са по-странни дори от влизането в хорските сънища.

03:28

Джейни се изкачва по стъпалата на главния вход на полицейското управление и вятърът буквално я издухва през портала. Снегът вали яростно навън. Оглежда се и един полицай й махва с ръка да мине през металния детектор и охраната. Разпознава го. Рабиновиц. Усмихва се с ясното съзнание, че той няма представа коя е.

— Оттук, през вратата. Само в брой или с кредитна карта. Без чекове — рецитира той. Очевидно го е повтарял милиони пъти.

Джейни чува гласовете им още преди да е стигнала до тях. Минава покрай опашка от няколко ядосани сънени родители. Има такива, които се държат по-сърцераздирателно отколкото Кари по телефона. Наднича зад ъгъла и вижда решетките на обща килия.