Кристи Голдън - Артас - Възходът на Крал-лич

За пръв път Артас виждаше лицето на Вариан изкривено от омраза и като че ли не можеше да го вини. Ако орките бяха убили Теренас и Утър, сигурно и той самият щеше да иска да заплюе грозното зелено нещо.

— Той трябва да бъде убит — изръмжа Вариан, проследявайки с гневен поглед въвеждането на Дуумхамър в замъка. — И ми се иска аз да съм този, който ще го направи.

— Той ще бъде отведен в Ъндърсити 13 13 Ъндърсити — Undercity (англ.) — under (отдолу, под); city (град) — Б.пр. — каза Артас.

Древните кралски крипти, тъмници, канали и заплетени тунели, намиращи се дълбоко под замъка, бяха получили това име, сякаш беше някакво съвсем отделно място. Тъмен, усоен, мръсен — Ъндърсити беше предназначен само за затворници или мъртъвци, но най-бедните от бедняците все някак успяваха да се промъкнат там. За някой останал без дом пак беше по-добре, отколкото да измръзне до смърт навън. И, ако някой търсеше нещо… не съвсем законно, дори Артас знаеше, че това бе мястото, където ще се намери. От време на време стражите слизаха за поредната чистка в отчаян и в крайна сметка напразен опит да разчистят мястото.

— Никой не може да се измъкне от Ъндърсити — Артас успокои приятеля си. — Ще загине в плен.

— Прекалено е хубаво за такъв като него — отвърна Вариан. — Туралиън е трябвало да го убие, докато е имал възможност.

Думите на Вариан звучаха пророчески. Великият оркски водач изглежда се радваше на обидите и омразата, които се сипеха върху него. Оказа се, че изобщо не е омаломощен. Артас дочу оттук-оттам как, дали подмамени от отчаяния му вид или не, стражите са допуснали немарливост в защитата. Никой не беше сигурен как точно е избягал Оргримар Дуумхамър, тъй като никой не беше оживял, за да докладва — всеки страж, застанал на пътя му, бил с прекършен врат. Дуумхамър беше оставил след себе си пътека от трупове — без да прави разлика между стражи, бедняци или затворници. Тя водеше от широко отворената му килия, минаваше през Ъндърсити и стигаше до единствения изход — зловонната канализация.

Не след дълго Дуумхамър отново беше заловен, но този път го тикнаха в затворнически лагер. Когато избяга и от там, Алиансът колективно затаи дъх в очакване на нова атака. Но такава не последва. Или Дуумхамър беше мъртъв, или все пак бяха успели да прекършат бойния му дух.

Изминаха две години и ето че Тъмният Портал, през който Ордата за пръв път беше навлязла в Азерот и който Алиансът затвори след Втората Война, щеше отново да бъде отворен. А може би вече беше отворен. Артас не беше сигурен, защото никой не си правеше труда да споделя нищо с него. Нищо, че един ден той щеше да бъде крал.

Беше хубав ден — слънчев, ясен и топъл. Една част от него искаше да бъде навън с новия си кон. Беше го кръстил Инвинсибъл 14 14 Инвинсибъл — Invincible (англ.) — непобедим — Б.пр. — същото конче, което видя как се ражда в онзи зимен ден преди две години. Може би по-късно. Сега стъпките му го отведоха в тренировъчната зала, където се упражняваше с Вариан и където Вариан го беше оскърбил. Обидата със сигурност не беше умишлена, но не спираше да го гложди. Вече цели две години.

Артас отиде до поставката за дървени мечове и взе един. На единадесет той преживя това, което гувернантката му наричаше „растежен изблик“ — поне така го нарече последния път, когато я видя. Тогава тя заплака, прегърна го и го нарече „истински млад мъж“, който вече няма нужда от гувернантка. Малкият меч, с който тренираше, когато беше на девет, беше детски меч. Артас наистина беше истински млад мъж, висок близо 1,80 м и вероятно щеше да израсте още повече, съдейки по родителите му. Той вдигна меча, размаха го няколко пъти и изведнъж се усмихна широко.

Стисна здраво меча и се засили към една от старите брони. „Хей!“ — извика той, представяйки си, че тя е едно от отвратителните зелени чудовища, които бяха трън в задника на баща му от доста време насам. Изправи се в цял ръст пред него, и насочи върха на меча към гърлото на бронята.

„Мислиш, че ще преминеш ли, долен орк? Това е земя на Алианса! Този път ще те пощадя. Изчезвай и повече не се връщай!“

О, но орките не разбираха от предаване или чест. Те бяха просто зверове. Затова и този „орк“ отказа да коленичи и да му окаже чест.

„Какво? Няма да се оттеглиш? Дадох ти шанс, но щом е така, ще се бием!“

Артас атакува, както се беше научил от Вариан. Не директно към бронята, която беше твърде стара и ценна, но точно отстрани. Удар, блок, рязко навеждане, замах към средата на тялото, после завъртане и…