Инвинсибъл се заизправя на задни крака и яростно зацвили. Артас вкопчи ръце в твърдата грива и притисна силно кончето с дългите си крака. То се мяташе и подскачаше, но Артас не се пускаше. Изкрещя, когато Инвинсибъл се опита да го събори, минавайки под ниските клони, но не се пусна.
След това жребецът премина в галоп. Или по-скоро полетя. Или поне така му се струваше на замаяния принц, който беше залегнал над врата му с широка усмивка на уста. Никога досега не бе яздил толкова бързо животно и сърцето му щеше да се пръсне от вълнение. Дори не се опита да го контролира, просто се държеше за него. Беше велико, диво, прекрасно — всичко, за което си беше мечтал. Щяха да… Преди да осъзнае какво се случва, Артас полетя във въздуха и се приземи на тревата. За известно време не можеше да си поеме дъх от удара. Бавно се изправи на крака, тялото го болеше, но нямаше нищо счупено. Само дето Инвинсибъл се виждаше като изчезваща точка в далечината. Артас ругаеше ядосано, риташе купчините пръст и размахваше юмруци. Вече беше сериозно загазил.
* * *
Сър Утър, Носителя на Светлината 20 20 Носителя на светлината — the Lightbringer (англ.) — Б.пр.
, го чакаше да се завърне. Начумерен, Артас се смъкна от гърба на Трухарт и подаде юздите на коняря.
— Преди малко Инвинсибъл се завърна сам. Имал лоши рани по краката, но сигурно ще се радваш да чуеш, че според коняря ще се оправи.
Артас се колебаеше да излъже Утър, като му каже, че са били подплашени и Инвинсибъл се е отскубнал. Но от петната от трева по дрехите му ясно си личеше, че е паднал, а Утър никога нямаше да повярва, че принцът не е успял да се задържи на кроткия Трухарт, дори и подплашен.
— Знаеш, че все още не бива да го яздиш — продължаваше непреклонно Утър.
Артас въздъхна:
— Знам.
— Артас, не разбираш ли? Ако го претовариш на такава възраст, ще…
— Ясно! Разбрах! Ще го осакатя. Това беше единствен опит.
— И ще бъде последен, нали?
— Да, сър — отвърна мрачно Артас.
— Изпусна си уроците. Отново.
Артас мълчеше и не смееше да погледне към Утър. Беше ядосан, засрамен, тялото го болеше и искаше само гореща баня и чай от браяторн 21 21 браяторн — briarthorn (англ.) — Б.пр.
, за да успокои болката. Дясното му коляно беше започнало да се подува.
— Поне си дойде навреме за следобедната молитва — продължи Утър и го изгледа от горе до долу. — Само че ще трябва да се поумиеш.
Артас наистина беше плувнал в пот и смърдеше на кон.
Хубава миризма, мислеше си той. Искрена.
— Побързай! Ще се събираме в параклиса.
Артас дори не беше сигурен каква щеше да е молитвата. Това съвсем леко го притесни. Светлината беше важна както за баща му, така и за Утър и той знаеше, че и двамата очакваха да е набожен поне колкото тях. Артас не можеше да оспори видимите доказателства — Светлината със сигурност беше напълно реална. Беше виждал жреци и паладини от новия ред да правят чудеса за здраве и защита, но въпреки това никога не му се бе приисквало да седи и да медитира като Утър или да говори благоговейно като баща си. Светлината… просто я имаше.
Час по-късно, умит и преоблечен в прости, но елегантни дрехи, Артас се отправи към малкия семеен параклис в кралското крило.
Помещението не беше голямо, но беше красиво. Представляваше умален модел на традиционен параклис, който можеше да се види във всеки човешки град, но може би с малко по-пищни детайли. Бокалът, който си споделяха, беше изкован от злато и инкрустиран със скъпоценни камъни, а масата, на която седеше, беше антика. Дори пейките имаха удобни подложки, докато простолюдието трябваше да се задоволява с голи дъски.
Артас влезе тихо и моментално осъзна, че е последен и потръпна, спомняйки си, че няколко важни лица гостуват на баща му. Освен обичайните присъстващи — семейството му, Утър и Мурадин, тук беше и Крал Тролбейн 22 22 Тролбейн — Trollbane (англ.) — troll (трол); bane (зло, бедствие) — Б.пр.
, който изглеждаше дори по-недоволен от това от самия Артас. Имаше и… още някой. Момиче, високо и слабо, с дълга руса коса, което стоеше с гръб към него. Артас се загледа в него с любопитство и се спъна в една от пейките.
Оставаше му само да изпусне и някоя чиния. Преминала петдесетте, Кралица Лиан бе все така красива. Тя се обърна при звука и се усмихна нежно на сина си. Роклята й беше безупречно излята, а косата й беше прибрана назад в златна шапчица, от която не излизаше ни един непослушен косъм. Четиринадесетгодишната Калия, която изглеждаше неспокойна и жива също като Инвинсибъл, когато се роди, му хвърли намръщен поглед. Явно беше разбрала за белята му или просто му се сърдеше, че е закъснял. Теренас му кимна и се обърна към епископа, който изпълняваше службата. Артас се сви от безмълвния укор в очите му. Тролбейн не му обърна внимание, нито пък Мурадин.
Читать дальше