Кристи Голдън: Артас: Възходът на Крал-лич

— Да, сър — отвърна той въодушевено.

Мурадин кимна и подаде голямата си загрубяла ръка. Артас я стисна. Той погледна с усмивка към баща си, който беше увлечен в разговора си с Утър. Двамата мъже се обърнаха едновременно и разбиращо присвиха очи, а Артас мислено въздъхна. Той познаваше този поглед. Дотук беше играта с Джейна. Вероятно няма да има време дори да я види, преди да си тръгне.

Обърна се и видя как Калия прегърна през рамо Джейна и се понесе с нея навън. И тъкмо преди да се скрие от входа, дъщерята на адмирал Праудмуър обърна златокосата си глава, улови погледа на Артас и му се усмихна.

— Много се гордея с теб, Артас — каза баща му. — Така да поемаш отговорност.

В седмицата, когато Джейна Праудмуър беше почетен гост на семейство Менетил, „отговорност“ беше ключова дума. Започна обучението с Мурадин, а то беше точно толкова строго и изтощително, колкото джуджето му беше обещало — с мускулна треска и натъртвания. Последните се увеличаваха всеки път, щом Артас се отплеснеше и в ушите му отекваше силен шамар. Не стига това, но и, както се опасяваше Артас, Утър и Теренас също решиха, че е време обучението му да включи и други предмети.

Артас ставаше преди зазоряване, закусваше набързо с хляб и сирене и хукваше за ранна езда с Мурадин. Ездата завършваше с разходка и накрая именно дванадесетгодишният младеж оставаше без дъх и едва си стоеше на краката. Артас тайно се чудеше дали джуджетата имат някаква връзка с камъните и самата земя им помага да се катерят по нея. После вкъщи го чакаха уроци по история, математика и калиграфия. На обед хапваше, а след това прекарваше цял следобед в параклиса с Утър — молитви, медитация и обсъждане същността на паладините и суровите правила, които трябва да спазват. След това вечеря, а след нея Артас, напълно изтощен, се тръшваше в леглото и заспиваше дълбоко и непробудно.

Беше виждал Джейна няколко пъти по време на вечеря и изглежда, че двете с Калия бяха станали неразделни дружки. Накрая Артас реши да действа и, следвайки уроците по история и политика, които кънтяха в главата му, отиде при баща си и Утър с предложението сам да придружи лейди Джейна Праудмуър до Даларан.

Спести им причината, че иска да си почине от задълженията си. Теренас се зарадва, че синът му искаше да поеме подобна отговорност, Джейна прие идеята с усмивка, а Артас постигна точно каквото целеше. Всички бяха доволни.

Така в началото на лятото, когато разцъфват цветята, дивеч пълни горите и слънцето танцува в светлото синьо небе, принц Артас Менетил придружаваше красиво усмихната, русокоса млада дама на път към чудодейния град на маговете. Потеглиха с малко закъснение — едно от нещата, които Артас разбра за Джейна Праудмуър, беше, че тя не от най-точните. Това не беше от значение за него. Артас не бързаше за никъде. И разбира се, не бяха сами. Благоприличието изискваше с тях да пътуват придворната дама на Джейна и още поне двама стражи. Все пак слугите останаха по-назад, оставяйки двамата млади да се опознаят. След като яздиха известно време, решиха да спрат за обеден пикник. Докато похапваха хляб, сирене и разредено вино, един от войниците на Артас се доближи към него.

— Сър, с Ваше позволение, ще се подготвим да пренощуваме в Амбърмил 24 24 Амбърмил — Ambermill (англ.) — amber (кехлибар); mill (фабрика) — Б.пр. . На сутринта ще можем да продължим до Даларан и ще стигнем града на смрачаване.

Артас поклати глава.

— Не, ще продължим. Довечера можем да лагеруваме близо до Хилсбрад 25 25 Хилсбрад — Hillsbrad (англ.) — hill (хълм); brad (пирон) — Б.пр. . Така лейди Джейна ще бъде в Даларан утре преди обед.

Артас се обърна с усмивка към нея. Тя му върна усмивката, но момчето улови капка разочарование в очите й.

— Сигурен ли сте, сър? Планирахме да отседнем при гостоприемните местни, за да не караме лейди да спи на открито.

— Всичко е наред, Кейван — каза Джейна. — Не съм малка чуплива фигурка.

Усмивката на Артас грейна. Надяваше се след няколко часа Джейна да е на същото мнение.

Докато слугите подготвяха лагера, Артас и Джейна отидоха да разгледат наоколо. Двамата се изкатериха по един хълм, от който се откри невиждана гледка. На запад се виждаше малката земеделска общност на Амбърмил и дори далечните кули на крепостта на барон Силвърлейн. На изток оставаше малко да се види самият Даларан, но по-ясно се виждаше затворническият лагер от южната му страна. След края на Втората война в тези лагери затваряха орките. Както Теренас беше обяснил на Артас, това беше по-милосърдно, отколкото просто да бъдат избити. Освен това изглежда, че орките страдаха от някаква странна болест. Повечето пъти, когато хората се натъкваха на тях или ги преследваха, те се биеха твърде боязливо и доброволно влизаха в лагерите. Имаше няколко такива лагери.