Реймънд Фийст - Пред вратите на мрака

Вратата се отвори и влезе възрастна жена с дрехи на свещенослужителка, следвана от по-млада в същите одежди.

— Викали сте ме, свети отче?

— Сестра Микела, нуждаем се от вашите знания.

— На ваше разположение съм — рече тя, докато Джим се надигаше да й предложи стола си. Тя се усмихна, кимна в знак на благодарност и седна. Беше стара почти колкото върховния жрец и изглеждаше слаба като него, но имаше същия жив поглед.

Върховният жрец я запозна накратко с темата на дискусията и след като приключи, попита:

— Правени ли са някога обстойни проучвания за истинската природа на некромантията и най-вече каква полза може да извлече некромантът от открадната живителна сила?

Жената отвърна без миг двоумение:

— Обстойни не. Съществуват няколко тома с разсъждения по въпроса и бих могла да ви ги донеса, ако желаете, свети отче. Според тези проучвания некромантът обикновено преследва една от две възможни цели. Първата е да контролира мъртвите, като прехвърли достатъчно жизнена сила в труповете, за да може да ги движи и направлява.

— Защо? — попита Джим.

— Мъртвият слуга има няколко предимства — отвърна архиваторката. — Той е неуязвим и следователно може да бъде спрян само чрез пълно разрушаване на тялото. От тези „немъртви“ стават отлични телохранители или убийци и те могат да бъдат пращани на места, където живите не биха оцелели дълго — например могат да остават под вода няколко часа, или в прокълнато помещение, защитено от отровни изпарения, или да преодолеят всяка друга клопка, опасна за живите. Нещо повече, те могат да убиват с мор или зараза също толкова добре, колкото с оръжия. Ако има някакви затруднения, те произхождат от факта, че се разлагат бързо, както всички мъртъвци, макар че живителната сила е в състояние да забави този процес.

— А каква е втората цел за използването на магията на живота? — попита Пъг.

Тя въздъхна, сякаш темата не й беше никак приятна.

— Може да се използва, за да се продължи животът на притежателя й, дори след смъртта. Съзнанието може да се съхрани в тялото, вместо да поеме за среща и съд пред нашата Господарка.

— Лич — рече Амиранта.

— Именно — съгласи се Макела. — Това е абсолютното непочитание към нашата Господарка и установения в природата ред. Но рискът е огромен, тъй като умът на магьосника, който продължи живота си по този начин, винаги е първата жертва на подобно зло. Ако се съди от всички досегашни доклади, личите са безумни същества.

— Лудостта невинаги изключва хитрост и целеустременост — отбеляза Пъг.

— Така е — потвърди върховният жрец.

Амиранта погледна архиваторката и рече:

— В архивите споменават ли се връзки между подобна магия и призоваването или укротяване на демони?

Жената го гледа мълчаливо няколко секунди, после отвърна:

— Демоните са същества от други светове, те не се подчиняват на природните закони на нашия свят. Ние нямаме голям опит с тях. Доколкото ми е известно, те са в сферата на интересите на други ордени, които служат на Сунг или на Дала — Щита на слабите. Там може да разполагат със сведения, които ние нямаме. — Тя погледна Върховния жрец. — Има ли нещо друго, свети отче?

— Мисля, че не, Макела. Благодаря ти за помощта.

Тя стана, поклони се и се отправи към вратата, където стоеше нейната помощница. Когато стигна там, спря и се обърна.

— Сетих се за още нещо.

— Какво? — попита върховният жрец.

— Случаен коментар, на който съм се натъквала, нищо повече: в някогашни времена се водила война срещу клика на некроманти — само по себе си странно явление, тъй като те по правило са самотници, — но още по-странно е името им. Наричали се Демоничните братя.

— Има ли допълнителни обяснения?

— Не, само името. — Тя помисли за миг. — Винаги съм го намирала за странно. — Винаги сме го смятали за чиста проба пропаганда, название, използвано, за да се подчертае, че тази клика е зла. Но в тази история може би има много повече, тъй като точният превод на древното име би бил Демонските братя, тоест братя на демоните. Надявам се, че това ще ви помогне. — Тя кимна, помощницата й отвори вратата и двете излязоха.

— Е, помага ли според теб? — попита върховният жрец.

— Вероятно. Благодаря ти — отвърна Пъг и се изправи.

Грегори ги отведе в залата на храма.

— Сега какво? — попита Джим.

— Отиваме в Сарт — отвърна Пъг. — Ишапианците по правило са склонни да услужват, но не особено, когато засегнем подобна тема. Въпреки това сега поне разполагаме с нещо конкретно, над което да работим.