— Не мога дори да си представя каква може да е причината, разпалила в Беласко желанието да търси смъртта ми, но това едва ли има значение. — Амиранта спря, за да накваси пресъхналите си устни с глътка вино.
— Интересно семейство — отбеляза върховният жрец. — Но не виждам как всичко това може да е свързано с доклада на Джим.
— Вече съм близо, свети отче — отвърна Амиранта. — Разказах историята си, за да разберете напълно какво според мен стои зад всички тези на пръв поглед безсмислени убийства в Джалпур. Моят най-голям брат Сиди, когото може би сте познавали и под името Лесо Варен, беше луд още от дете и с времето само обезумяваше все повече. По времето, когато уби майка ми, се бе превърнал в лишено от капчица угризения чудовище, прекъснало всякаква връзка с човешкия род. Той беше обсебен от магията на смъртта.
Старият свещеник кимна.
— Името Лесо Варен ми е познато. Той беше некромант с необичайна сила и според всички доклади привлечен от злото.
— Каквото и да сте чували, няма да е достатъчно за пълния му образ — рече Амиранта и Пъг кимна в знак на съгласие. — Ако някога в него е съществувала и капка човечност, изчезнала е много преди да е станал участник в чудовищната игра, в която сега сме въвлечени и ние. Но Беласко беше различен, в него горяха завист и гняв, ревност към всяко, дори най-малко постижение на Сиди и на мен. За разлика от нас обаче той имаше истинска дарба, макар че често я пренебрегваше, отдаден на чувствата си. Мога да си го представя увлечен по некромантия и демонично учение, ала сцената на клането, описана от Джим… Тя не е нещо, в което би участвал. Не и за да стане слуга на демон, независимо колко е могъщ.
— Защо? — попита Пъг.
Амиранта отпи глътка вино и отвърна:
— Защото Беласко би предпочел смъртта пред това да служи на някого или на нещо.
— Има и още — рече върховният жрец и това не беше въпрос.
— Беласко би се въздържал да прибягва до всякакъв вид магия на смъртта. Това е една от загадките на света: магията на смъртта не се прилага от тези, които се съюзяват с демони.
Пъг внезапно вдигна заинтригувано вежди. Изглеждаше така, сякаш се готви да каже или попита нещо, но вместо това рече:
— Продължавай.
— Свети отче — заговори Амиранта, — какво е приложението на магията на смъртта?
Пъг осъзна, че Амиранта задава този въпрос, за да може по-добре да изложи тезата си.
— Това е сквернословие — отвърна прелатът. — Магията на смъртта и некромантията са погрешни наименования за най-нечистата форма на магията на живота. В момента на смъртта, когато животът напуска празната обвивка на нашите тела, се освобождава енергия. Тази енергия, наричана от някои анима, а от други душа, е фундаменталната сърцевина на съществуванието. Телата ни са преходни и обречени на разпад, но живителната сила е вечна. — Той вдигна пръст, за да подчертае думите си. — Освен… освен ако нещо не попречи на споменатата енергия да се прехвърли в залата на нашата богиня.
— Съжалявам, че ви прекъсвам, свети отче — каза Амиранта, — но въпросът ми беше какво може да се направи с тази енергия, ако бъде впримчена, заловена или обсебена от някого?
Върховният жрец помълча малко, после отвърна:
— Чудесен въпрос, само че е отвъд пределите на познанията ми. Оскъдната ни информация за некромантията е събирана предимно чрез наблюдения, защото да се попречи на душата да се върне, за да бъде съдена, ще е поругаване на нашата Господарка. — Той се завъртя на стола и извика: — Грегори!
Миг по-късно на вратата се появи слугата и жрецът му каза:
— Повикай сестра Макела.
Грегори се поклони и излезе, а върховният жрец продължи:
— Макела е нашата архиваторка. Ако тя не знае нищо по въпроса, няма от кого другиго да научим.
— Вече претърсих архивите на Ишапианското абатство в Това, което беше Сарт — заяви Амиранта.
Старият прелат се усмихна и поклати глава.
— Ишапианците са благороден орден и ние ги почитаме дълбоко, но въпреки авторитета и познанията им от време на време те проявяват склонност към суета. Библиотеката им е забележителна, но не и изчерпателна. Не всеки том намира пътя си към нея.
— Но пък попада във вашата? — попита Джим.
Върховният жрец се усмихна още по-широко и отвърна:
— Всички ние си имаме свои прерогативи. Нашите открития остават наши, докато не решим да ги споделим с някой друг. — После изражението му стана сериозно. — А голяма част от познанията, които предпочитаме да не споделяме, касаят обсъжданите в момента въпроси. Има неща, които е по-добре да бъдат запазени в тайна от и при тези, които ги разбират най-добре. — Обърна се към Амиранта. — Докато чакаме, защо не продължиш с другите въпроси, за които искаше да говорим?
Читать дальше