Тери Гудкайнд - Храмът на ветровете

— И тогава часовият го попитал защо иска да се види с Господаря Рал, така ли?

Кара кимна.

— Мисля, че трябва да го убием.

Калан изведнъж разбра какво става. По гърба й се плъзна ледена струйка. Кара не беше просто агресивен пазач, за който човешката кръв няма никаква стойност. Просто я беше страх. Беше я страх за Ричард.

— Искам да знам как се е вмъкнал вътре. Представил се е на часови от вътрешността на Двореца; не би трябвало да може да се промъкне там, мотаейки се просто ей така по коридорите. Ами ако в охраната има предател? Няма ли да е добре да го потърсим, преди в Двореца да се е вмъкнал още някой, който няма да е толкова любезен, че да се представи?

— Ако ме оставиш да действам, ще го открием.

— Все още не разполагаме с достатъчно информация. Може да умре, преди да успеем да разберем каквото и да било. И тогава опасността за Ричард може да стане още по-голяма.

— Добре — въздъхна Кара. — Ще направим както искаш. Поне докато ни влизаш в положението — все пак имаме заповеди.

— Какви заповеди?

— Господарят Рал ни нареди да те пазим така, както бихме пазили него. — Кара тръсна глава и отметна русата си плитка на гърба. — Ако не проявяваш достатъчно внимание, Майко Изповедник, и благодарение на забраните си изложиш Господаря Рал на излишен риск, ще отменя благословията си Ричард да е с теб.

Калан се изсмя. Смехът й бързо-бързо заглъхна, щом забеляза, че лицето на Кара е сериозно. Никога не можеше да е сигурна кога Морещиците се шегуват и кога говорят наистина сериозно.

— Насам — каза Калан. — По-кратко е, а освен това искам да видя какви просители чакат — във връзка с новопоявилия се странен посетител. Допускам дори, че той може да е примамка за отклоняване на вниманието ни от някой друг — от истинската заплаха.

Кара сбърчи чело, сякаш някой я бе ударил през лицето.

— А защо, мислиш, се разпоредих Приемната зала да бъде обградена със стражи, а всички изходи да се залостят?

— Направила си го деликатно, надявам се. Не е нужно да изкарваме акъла на невинните просители.

— Казах на командирите да не плашат хората, ако не се налага. Но все пак първата ни задача е да пазим Господаря Рал.

Калан кимна. На това нямаше какво да възрази.

Двама здравеняци от стражата сведоха глави, след тях същото направиха още двайсетина души. Портите на високата, обкована с месинг врата, извеждаща към коридор с колони, се отвориха. Между белите мраморни стълбове минаваше каменен парапет, поддържан от дебели подпори, изваяни като вази. Преградата, която отделяше просителите в просторната Приемна зала от коридора за официалните лица, бе по-скоро символична. През таванските прозорци на десет метра височина нахлуваше светлина, озаряваща залата, но коридорът бе предоставен на приглушеното златисто сияние на лампите, окачени на поставки в центъра на всеки от неголемите сводове.

По отдавнашна традиция тълпи от хора — просители — идваха в Двореца на Изповедниците, за да молят за най-различни неща — от справедливост в скандали между амбулантни търговци от най-забутани кътчета на града до въоръжена намеса в междуособни войни между различни страни. Проблемите, които подлежаха на разрешаване от градските управници, биваха препращани към съответните служби. С исканията на официалните представители на отделните страни — ако се окажеха достатъчно важни или неподлежащи на друго разрешаване — се запознаваше Съветът. Именно в Приемната зала служителите на дворцовия протокол разпределяха исковете.

Когато Мрачният Рал, бащата на Ричард, нападна Средната земя, загинаха мнозина от служителите на Двореца в Ейдиндрил. Сред тях и Сол Уитерин, началникът на дворцовия протокол, заедно с повечето си подчинени. Ричард победи Мрачния Рал и като негов наследник, роден с дарба, се възкачи на трона на Д’Хара. Той прекрати междуособиците и дрязгите между страните в Средната земя, като изиска от всички пълна капитулация. Целта му беше да създаде единна сила, способна да се противопостави на общата заплаха, идваща от Стария свят, от Императорския орден.

Мисълта, че именно тя е Майката Изповедник, при която формалното единство на Средната земя — съюз между суверенни държави — се е разпаднало, тормозеше Калан. Но в същото време тя си даваше сметка, че има задължения преди всичко към живота на хората, а не към традициите. Ако не попречеха на Императорския орден, той щеше да надене на света хомота на робството и Средната земя щеше да стане негова. Ричард постигна онова, за което неговият баща не би могъл и да мечтае, но подтикван от коренно различни съображения. Калан обичаше Ричард и разбираше благородните намерения, които го дърпаха към властта.