Робин Хоб - Убиецът на Шута

Той леко изпъшка, щом го положих на масата, и разбрах какво означава това. Колкото може по-нежно го обърнах по корем. Все пак простена от болка. Знаех, че раните на гърба му ще са най-лошите.

Пчеличка наблюдаваше мълчаливо. Вдигна две малки ведра, предназначени за събирането на мед, и попита сериозно:

— Гореща вода или студена?

— И двете — казах ѝ.

Тя се спря до вратата и каза важно:

— Медът е добър за инфекции. Пеперуденият мъж ще се чувства повече у дома си тук, защото пчелите не са, може би, толкова различни от пеперудите.

Обърна се и чух как крачетата ѝ затупаха по коридора. Зачудих се какво ли ще си помисли Ридъл за това, че така внезапно го бях изоставил, и какво щеше да каже на Копривка и Сенч. Беше толкова невъзпитано от моя страна. Разхлабих великолепното наметало и го сложих настрана. Напомняше ми за удивителната палатка, която Шутът бе донесъл със себе си на Външните острови. Потиснах спомена. Дано само Шън да не се чувстваше пренебрегната. Щеше ли да я удовлетвори временната ѝ стая? Помислих грижливо за това и какво извинение мога да си намеря за забавянето, докато ръцете ми късаха окървавената туника. Обелвах дрехата от гърба му все едно дерях кожата на убита сърна. Прогизналата от кръв тъкан беше корава и замръзнала като кожа, и полепнала по раните. Стиснах зъби и се опитах да съм колкото може по-внимателен. Две от раните се отвориха и потече водниста кръв. Лежеше много неподвижно и едва когато бях съблякъл дрехите му, спрях и си помислих колко много е измършавял. Можех да преброя прешлените на гръбнака му под тила и ребрата му, изпъкнали под кожата на гърба му.

Раните бяха получени от някакъв вид метателни оръжия. Не стрели от лък, но нещо по-малко, което беше проникнало дълбоко. Стрели от арбалет? Успял беше да ги издърпа. Поне нищо не стърчеше от която и да е от покритите със съсирена кръв подути рани.

— Вода. — Изрече го със странен акцент и гласът ѝ бе толкова различен от гласа на Шута, че мигновено разбрах колко дълбоко се лъжа. Дъхът заседна в гърлото ми. Заля ме разочарование и в същото време — радостно облекчение, че това издъхващо същество не е старият ми приятел. Що за глупава хитрина ми беше изиграл умът ми, за да ме върне в юношеството и да ме убеди, че това наистина бе Шутът! И все пак тя изглеждаше почти неразличима от спомена ми за него от онези дни. Облекчението ме обезоръжи повече от предишната ми паника. Задържах се за ръба на масата, понеже коленете ми се огънаха. О, как ме бяха променили годините!? Къде беше желязната ми решимост, закалените ми нерви? Щях ли да изгубя съзнание? Не. Все пак коленете ми докоснаха пода и наведох глава, преструвайки се, че съм се навел да погледна лицето ѝ.

Не беше Шутът. Само цветът ѝ бе същият. Нямаше никакъв мирис, точно както и Шутът не бе имал, и за Осезанието ми тя изобщо не съществуваше. Но носът ѝ беше по-остър, брадичката ѝ — по-закръглена, отколкото бе неговата някога. И все пак я бях погледнал и си бях помислил, че е той!

— Водата идва — казах хрипливо. — Ще ти дам първо да пиеш. После трябва да почистим тези рани.

— Лечител ли си?

— Не. Не съм. Но преди години имах един приятел като теб. — Замълчах. Шутът винаги беше отказвал да ходи при лечители. Беше се съпротивлявал някой да пипа тялото му с такава цел. Осъзнах, че може би това не е вярно за всеки Бял. — Ще пратя за лечител, веднага.

— Не — отвърна тя бързо. Гласът ѝ беше задъхан от слабост и болка. — Те не разбират. Не сме като вашите хора. — Поклати глава едва-едва.

— Ще направя каквото мога за теб, тогава. Поне ще почистя и превържа раните.

Тя завъртя глава. Не можех да разбера дали се съгласява, или ми отказва позволение. Опита се да се изкашля, но гласът ѝ стана по-хриплив.

— Как наричаше приятеля си?

Стоях смълчан. Сърцето ми замря.

— Беше шут в двора на крал Умен Пророка. Всички просто го наричаха Шута.

— Не всички. — Тя събра сили. — Как го наричаше ти? — Говореше гладко, без акцент.

Преглътнах страха и съжалението. Не беше време за лъжи.

— Любими. Наричах го Любими.

Устните ѝ се изпънаха в подобие на усмивка. Дъхът ѝ беше лош от повръщано.

— Тогава не съм се провалила. Още не. Колкото и да закъснях, направих каквото заръча. Нося ти послание. И предупреждение.

Чух гласа на Ридъл в коридора:

— Дай аз да ги нося. Разливаш ги в бързането.

— Защо вървиш след мен? — Отговорът на Пчеличка беше рязък и възмутен. Аз знаех защо. Беше тръгнал след нея, за да ме издири. Все още беше човек на Сенч. Вероятно и на Копривка, стигнеше ли се до шпиониране. Безполезно беше да се опитвам да избегна предстоящото. Но можех да спестя на гостенката си малко унижение. Смъкнах ризата си и я загърнах с нея. Тя простена от допира, но после каза: