Робин Хоб - Убиецът на Шута

Решил бях, че панталоните ми са в приличен вид, и припряно напуснах стаята, която деляхме някога. Защо се суетях толкова за външността си? В края на краищата това бяха само Ридъл и Шън.

Бях се надявал, че Пчеличка ще е до мен, но въпреки че я повиках, когато едно момче дойде тичешком и ми каза, че по алеята идват коне, тя не ми беше отговорила. Напоследък имаше навика да изчезва някъде из къщата. Въпреки че бе започнала да говори повече, имах чувството, че ми казва по-малко. Все още избягваше да ме погледне в очите. Бях свикнал с това, но не и с ко̀сите погледи, които ми хвърляше, сякаш оценяваше и наблюдаваше реакциите ми. Беше изнервящо.

А и всъщност нямах време, което да посветя на разбирането му. Същински порой от работа ме беше удавил в подробности. Зимата винаги изважда на показ най-лошото в една къща. Ако ще протече покрив, зимните бури го причиняват неизбежно. Задръстени комини пълнеха стаите за гости с пушек и воня. Струваше ми се, че точно когато бях вече съсипан от грижи, имението се обръщаше срещу мен и ми създаваше всеки въобразим проблем. Короната осигуряваше Копривка с щедри суми заради задачите ѝ като Майстор на Умението на котерията на Предан. А кралица Кетрикен беше отпуснала още средства за поддържането на Върбов лес, като признание за всичко, което бе направил Бърич през живота си за монархията на Пророка. Тъй че имаше достатъчно пари за ремонти, но това не правеше шумната бъркотия с работници в имението по-малко неприятна за мен. Нито намаляваше раздразнението ми към самия себе си от това, че бях занемарил всичко през цялото лято.

Тъй че посред идването и заминаването на работници, пристигането на товари с греди, дъски и тухли и бъркането на хоросан в коритата дойдоха Шън и Ридъл. Ридъл, проклет да е, не си направи труда да прикрие насмешката си, докато стъписването на Шън личеше ясно на лицето ѝ. Повиках едно конярче да прибере конете им, а Ревъл се появи и нареди на една нова слугиня да намери някой, който да занесе сандъците на Шън в стаята за гости. Каза ми, че е уредил храна и освежителни напитки в Стаята на присмехулника, сравнително тиха гостна. Благодарих му и ги поканих да ме последват. Когато влязохме, новото кухненско слугинче тъкмо напускаше. Отне ми малко време, докато си спомня, че името ѝ беше Опал. Благодарих ѝ. На масата имаше тумбест димящ чайник и богат избор сладкиши. Каза ми, че ей сега ще се върне с пресни пирожки от кухнята и попита какво още бихме желали. Шън огледа масата и помоли за вино. И може би малко сирене, и нарязан хляб. И масло. Опал приклекна в реверанс и каза, че ще предаде на готвачката Нътмег. Дадох ѝ още една задача, като я помолих да види дали някой би могъл да намери лейди Пчеличка и да я прати при нас. Тя си тръгна и се обърнах към Шън и Ридъл.

— Съжалявам за бъркотията. Като че ли всеки път, щом открия, че нещо има нужда от ремонт, се появява нещо друго. Уверявам ви, че стаята, която ще получите тази нощ, е уютна и топла, и ми казаха, че до края на седмицата апартаментите ви трябва да са напълно обитаеми. Не сме имали гости от много време и се боя, че къщата не е била поддържана толкова добре, колкото можеше да е.

Отчаянието в погледа на Шън се усили.

— Лейди Пчеличка не е тук? Добре ли е тя? — намеси се Ридъл. Може би се надяваше да смени темата.

Сякаш повикана от думите му, Пчеличка се понесе вътре. Нямаше по-подходяща дума за това как се движеше. Тялото ѝ се носеше плавно и изящно, а зениците ѝ бяха толкова разширени, че очите ѝ изглеждаха почти черни. Вторачи се в мен, а когато заговори, думите заизлизаха удебелено.

— Днес е — каза ми. Усмихна се като насън. — Пеперудата в градината, татко. Крилото е на земята и бледният мъж те очаква.

Замълча и всички я зяпнахме. Сърцето ме заболя; упоена ли беше? Болна? Никога не я бях виждал така. Ридъл изглеждаше ужасѐн. Вторачи се в нея и след това ме изгледа обвинително. Понякога забравях колко малка изглежда на хора, които не я познават добре. Да чуе човек такива думи от деветгодишно дете беше достатъчно тревожно, но повечето щяха да ѝ дадат най-много шест. Шън заговори:

— Мислех, че казахте, че имате дъщеря? Кое е това момченце? Слугите ви често ли говорят така?

Едва я чух.

— Пчеличке, добре ли си?

Тя извъртя глава към мен все едно, че ме намира по звука, а не ме вижда. Изражението ѝ беше блажено.

— Толкова е хубаво, когато си права. Когато кръгът се затваря. И наистина се случва. Трябва да отидеш бързо. Няма много време. — Поклати бавно глава. — Пратеникът е дошъл от толкова далече, за да умре на прага.