Робин Хоб - Убиецът на Шута

— Мм, не, Пчеличке. Това изобщо не беше част от приказката! Беше само нещо, станало когато куклите бяха прибрани.

Изобщо не разбираше. Обясних му.

— Не. Беше следващата история. Както твоят приятел е казал, че е могло да стане. Злополука, след като всичко би трябвало да е свършило.

Погледна ме с тъмните си очи. Можех да погледна в тях до едно дълбоко място, където нещата все още бяха разбити и никога нямаше да се поправят. Майка ми винаги беше могла да накара онази разбита част да изчезне, но аз не знаех как. Може би никой не знаеше вече.

— Добре. Късно е — каза той изведнъж. — А аз те събудих и те държах будна по-дълго, отколкото се канех. Просто исках да се уверя, че не си притеснена за идването на братовчедката ти. Радвам се, че нямаш проблем с това. — Стана и се протегна.

— Трябва ли да ѝ се подчинявам?

Той смъкна бързо ръцете си.

— Какво?

— Трябва ли да се подчинявам на Шън Звездопад, когато дойде?

— Ами, тя е пораснала жена, така че би било редно да я уважаваш. Също както уважаваш Тавия или Майлд.

Уважение. Не подчинение. Можех да направя това. Кимнах бавно и се отпуснах в леглото си. Майка ми щеше да е затъкнала завивките по-плътно около мен. Той не го направи.

Тръгна тихо към вратата, после спря.

— Искаш ли разказ? Или песен?

Помислих. Исках ли? Не. Имах разказите му, истинските, за които да мисля, докато заспя.

— Не тази вечер — отвърнах с прозявка.

— Добре. Спи тогава. Ще се видим сутринта. — Прозя се широко. — Утре ще е голям ден за всички нас — каза и ми прозвуча по-скоро като страх, отколкото като приятно предчувствие.

— Тате?

Той се спря на прага.

— Какво има?

— Трябва да си подстрижеш косата тази вечер. Или да я пригладиш с мас утре, или каквото там правят момчетата. Много си рошав. И брадата ти е ужасна. Като, като… — Затърсих думи, които бях чула много отдавна. — Като планинско пони с наполовина остригана козина.

Стоеше съвсем смълчан, а след това се усмихна.

— Това го чу от Копривка.

— Май да. Но е вярно — осмелих се да добавя. — Моля те, обръсни я. Няма нужда вече да изглеждаш по-стар, като съпруг на майка. Искам да изглеждаш като мой баща, а не като мой дядо.

Той стоеше и опипваше брадата си.

— Освен това на нея изобщо не ѝ харесваше. Трябва да я обръснеш.

Знаех какво си мисли.

— Добре. Може би ще го направя.

И притвори тихо вратата.

Пристигнаха следобеда. Шън яздеше изящна дореста кобила с бели „чорапки“, а Ридъл я придружаваше на дългурест бял скопец. Зеленото ѝ наметало беше обшито с кожа и покриваше не само нея, но и половината от кобилата. Следваше я муле, натоварено с пътен сандък на едната страна и няколко кутии на другата. Сбруята на дорестата блестеше нова, както и сандъкът. Тъй. Сенч я беше подсигурил с пари и без да губи време, тя се беше разпоредила на Ридъл да я заведе до някое по-голямо тържище. Подозирах, че е прекарала дните, откакто я бях видял за последно, в закупуването на тези неща. Зачудих се отново какво е ускорило това припряно напускане на мястото, където Сенч я беше държал, че да остави вещите си. Толкова ли страшен е бил опитът за покушение над живота ѝ? И кой беше врагът, който е могъл да я намери, след като нито Ридъл, нито аз знаехме за съществуването ѝ, да не говорим за убежището ѝ? Все още имаше много повече загадки, свързани с тази млада дама, отколкото ми харесваше.

Посрещнах ги на алеята за впрягове. Косата ми беше сресана и лицето ми щипеше от стърженето на последните остатъци брада по него. Бях намерил последната си чиста риза и припряно забърсах ботушите си с мръсната. Трябваше ми малко време да стегна на вързоп мръсните си дрехи и да помоля една от слугините да се погрижи за тях. Осъзнал бях, със срам, че изобщо не бях помислял за тези неща преди. Моли се беше грижила гардеробът ми да се поддържа в ред. Моли…