Робин Хоб - Убиецът на Шута

Следващите пет писма бяха все така извинителни заради това, че продължава да ѝ изпраща подаръци и писма, всяко от които с покана да пътува до замък Бъкип и да бъде с него за пиршество или лов, или специално представление на джамайлийски акробати. Не разполагах с отговорите ѝ, но прецених, че го е отхвърляла отново и отново.

Разбрах в кой ден сърцето ѝ се е стоплило към него. Пишеше ѝ, че не виждал причина защо една млада дама да не може да е запленена от ковачеството и че се надявал, че свитъците и малката наковалня и инструменти, които ѝ изпращал, ще ѝ помогнат да следва този свой интерес. Следващото му писмо изразяваше вечна благодарност за лъжицата, която му изпратила като доказателство за новото си умение. Заявяваше, че за него тя е съкровище, и казваше, че ѝ изпраща няколко чудесни железни слитъка от Фордж, за да продължи опитите си.

След това писмата им ставаха по-чести и накрая толкова романтични, че интересът ми към тях увехна. Беше интригуващо да размишлявам, че първата група любовни писма е от Бърич, който бе отгледал моя баща и по-късно се беше оженил за майка ми, отглеждайки сестра ми все едно, че е била собственото му дете и станал баща на шест свои момчета. А първата му любов е била лейди Търпение, съпругата на моя дядо? А по-късно беше отгледал баща ми, преди да се ожени за майка ми? Заплетените клони на фамилното ми дърво ме замайваха и пленяваха. А това запленяване водеше до кражбата на още свитъци от кабинета на баща ми.

Не започнах с намерението да го шпионирам. Търсенето на добра хартия ме накара да взема десетина листа от скъпоценния материал от запасите му. Едва след като бях на безопасно в малкото си скривалище открих, че само най-горният лист е празен. Събрах ги, за да ги върна на писалището му, но очите ми се задържаха на чистия му уверен почерк и скоро се оказах въвлечена в разказа му.

Беше простичко описание на епизод в детството му. Учудих се защо го е записал. Очевидно го беше запомнил ясно; защо си беше направил труда да го запише на хартия? Едва по-късно щях да науча от собствената си мания да записвам в дневник сънищата си, че най-добрият начин да разбереш нещо е като го запишеш. Описанието му започваше с негови размишления за приятелства, които никога не са се случили или може би никога не е трябвало да се случат. След това разказваше историята си.

Епизодът, който описваше, беше простичък, но той педантично беше отбелязал, че се е случил в часа, когато слънцето все още не било изсушило росата в градините в Бъкип. Татко ми и кучето му Носльо се измъкнали от замъка, за да тръгнат по стръмната пътека, водеща надолу към град Бъкип. Бил кръшнал от работите си, за да го направи, и вече се чувствал гузен, но копнежът да се види с деца на неговата възраст и да си поиграе надвил страха от наказанието, което щял да получи за отсъствието си.

Докато напускал градините, случайно погледнал назад и видял друго момче, което седяло горе на зида и го гледало. „Бяло като яйце и крехко на вид.“ Момчето седяло с кръстосани крака, опряло лакти на коленете си и лицето си в дългопръстите си длани, докато гледало отгоре баща ми. Татко ми усетил съвсем сигурно, че момчето копнее да скочи долу и да ги последва. Подозирал, че само ако се усмихне или му кимне, то щяло да тръгне с него.

Но не го направил. Все още бил Новия в тайфата градски хлапета, с които тичал, и още неуверен как го приемат там. Да доведе друг непознат, особено толкова бледен и странен, облечен в пъстрите дрехи на шут, означавало да рискува всичко, което бил спечелил. Страхувал се, че или ще го прогонят заедно с бледото момче, или още по-лошо, че ще му се наложи да избира дали да го защити от боя, или да се включи в побоя с юмруци и крака, за да докаже, че е един от новите си приятели. Затова му обърнал гръб, забързал с кучето си и оставил бледото момче, кацнало там на зида.

Вдигнах последния лист. Очаквах да намеря още от разказа, но там имаше само няколко зацапани думи, мастилото толкова се беше разводнило, че не можах да прочета какво е започнал да пише. Струпах отново страниците му и ги потупах, за да се подредят. Мастилото на тях беше тъмно и ново; не беше нещо написано преди години, а най-много отпреди няколко дни. Тъй че навярно той щеше да ги потърси скоро, може би за да довърши разказа, и щеше да открие липсата им. Това можеше да е пагубно за мен.

И все пак не можах да устоя на подтика да изчета всичко отново, преди да се промъкна обратно в кабинета му, да го оставя и да щипна още хартия. Но не взех само това.