Робин Хоб - Убиецът на Шута

Не разбирах сънищата, но смятах, че един ден някой може да ги разбере, тъй че ги записвах. Писах, докато пръстите ми целите се оцапаха с разноцветно мастило и ръцете ме заболяха ужасно. Откраднах още хартия и записах още няколко.

А нощем, когато си легнех, четях. Майка ми имаше три книги, които си бяха изцяло нейни. Едната беше наръчникът за билки, който ѝ дала Търпение. Беше същата, която татко ми подарил на Търпение, и вярвам, че тя я е изпратила на мама, когато двете са повярвали, че той е мъртъв. Другата беше книга за цветя, а третата — за пчели. Тази я беше написала самата тя и не беше същинска книга или свитък, а събрани страници, свързани с лентичка, прокарана през пробити дупки. Беше по-скоро неин дневник за кошерите ѝ, отколкото нещо друго, и ми беше любимата. От първите страници до последната наблюдавах как почеркът и правописът ѝ ставаха все по-уверени, а наблюденията ѝ по-остри, докато беше трупала знания за пчеларството. Четях я и я препрочитах, и си обещах, че напролет ще се грижа за кошерите ѝ по-добре.

Търпение беше прекарала целия си живот в придобиване на книги и ръкописи. Много от тях бяха свити от библиотеката в замък Бъкип. Някои от книгите бяха много скъпи, подвързани с корици от дъб, кожени ремъци и сребърни пъпки, подарени ѝ от хора, които се надявали да си спечелят влияние покрай нея, когато Рицарин е бил претендент за трона и всички са предполагали, че един ден тя ще стане кралица Търпение. Нямаше много от тези прекрасни томове. Повечето ги беше разпродала през мрачните дни на войната срещу Алените кораби. Тези, които бяха останали, бяха тежки и отегчителни, най-вече исторически описания на преувеличени славни подвизи на предишни владетели от династията на Пророка, приказки, написани повече за да се спечели благоволение, отколкото за да образоват. На много места Търпение беше направила язвително скептични бележки за достоверността на написаното. Често те ме караха да се кикотя неудържимо: беше надзъртане в нея, което никой друг не бе споделял с мен. Бележките ѝ избледняваха, затова ги подновявах с черно мастило, щом ги намерех.

Собствените книги на Търпение представляваха много по-еклектична и опърпана колекция. Имаше една книга за налбантство и ковачество, с бележки от собствената ѝ ръка за личните ѝ опити. Имаше книги за пеперуди и птици, и прочути разбойници, и легенди за морски чудовища. Имаше един стар том от велен за справяне с пексита и как да ги обвържеш, че да са длъжни да вършат цялата ти домакинска работа, и няколко малки свитъка за дестилиране и овкусяване на спиртни напитки. Имаше три стари таблички, много похабени, за това какво трябва да прави една жена, за да стане плодовита.

Но бързо открих, че това не са най-интересните книги във Върбов лес. Най-увлекателните книги бяха онези, които бяха скрити и забравени. В разхвърляния стар кабинет на Търпение намерих стегнатите ѝ на пакети писма. Най-старите, в кутия с цветове, толкова стари, че бяха загубили всякакъв цвят и ухание, бяха стегнати с кожена каишка. Бяха сърдечни послания от някакъв младеж, с много страст и още повече сдържаност, в които ѝ обещаваше, че ще направи нещо от себе си и ще спечели богатство и добро име, за да компенсира това, че няма благородно потекло. Молеше я да почака, докато може да дойде при баща ѝ и доблестно да заяви правото си да я ухажва. Последното беше много намачкано и зацапано, сякаш момиче бе плакало често над него. В него я укоряваше за това, че тя иска да избяга с него независимо какво ще причини това на репутацията ѝ или как ще разбие сърцето на баща ѝ. Отгатнах, че са били видени да се целуват и младата лейди Търпение е била пратена да посети Бинград и Джамайлия с роднини, за да се облагодетелства от изкуство и култура и за да я отделят от едно пламенно младо ратайче в конюшнята. Лейди Търпение нямаше да я има почти две години. Младежът ѝ обещаваше, че ще я чака, че ще продължи да мисли за нея и да се труди упорито. Чул, че имало набор за войници, тежка работа, но много добро заплащане. Докато я нямало, той щял да потърси късмета си и да придобие каквото им трябва, за да застане гордо пред баща ѝ и да помоли за правото да я ухажва.

Следващата група писма бяха датирани около четири години по-късно и бяха от принц Рицарин, който я молеше за извинение, че е бил толкова самонадеян да ѝ изпрати такъв личен дар при толкова кратко запознанство, но не можел да се сдържи: мъничките златни обици били почти толкова нежни и изящни, колкото нея. И дали щяла да му позволи скоро да ѝ и се обади?