Робин Хоб - Убиецът на Шута

Стаята на Пчеличка беше малко по-натам по коридора. В нея свързваща врата водеше към малка стаичка, предназначена за дойка или кърмачка. Бутнах я и влязох. Тази стая никога не беше използвана по предназначение, а се беше превърнала в склад за изоставени парчетии от мебели. Не беше много по-голяма от килия, но имаше тясно легло до запрашена стойка с кана отгоре. Рамка за проветряване на чаршафи стоеше подпряна в ъгъла до счупено трикрако столче. Дръпнах избелялата покривка от леглото и положих там бледата си жертва, като поставих за възглавница под главата ѝ пеперуденото наметало. Разпалих огъня в камината на Пчеличка и оставих вратата отворена, за да влиза топлина. Върнах се до стаята ми и намерих чисто одеяло в раклата за завивки. Миришеше на кедър, плюс смътна нотка на още нещо. Моли.

Притиснах го до гърдите си за миг. После въздъхнах със стегнато гърло и забързах обратно при момичето. Завих я топло и обмислих възможностите си. Времето бързо се изнизваше. Докато се чудех дали Ридъл е тръгнал обратно и дали трябва да поддържам лъжата, щом се върне във Върбов лес, чух как вратата зад мен леко изскърца. Обърнах се светкавично, присвит за бой.

Дъщеря ми не се впечатли. Спря, намръщи ми се озадачена, а после кимна.

— Разбирам защо си я сложил тук. Още има вода в каната на умивалника ми. — Докато говореше, се върна и я донесе с чашата си. Вдигна чашата и заговори: — Трябва да слезеш и да кажеш на Тавия, че не се чувствам добре и имам нужда от поднос с храна в стаята си. Ще остана тук и ще я наглеждам, докато измислиш с какво да залисаш Шън. Признавам, тази задача ми е непосилна. Сигурен ли си, че е дошла да ни помага? Изглежда най-безполезния човек, когото съм срещала. Само сумти и въздиша все едно не одобрява нищо. Няма да се изненадам, ако поиска да напусне с Ридъл, когато си тръгне.

— Радвам се, че се справяш толкова добре — казах ѝ.

Тя ме изгледа и отвърна:

— Не аз я доведох тук да ми помага.

Чух майка ѝ в гласа ѝ и не знаех дали да заплача, или да се засмея.

— Вярно е — предадох се. — Къде я остави?

— Върнах я в Стаята на присмехулника. Но няма никаква сигурност, че още е там. Все пак има крака. И е от тези, дето обичат да си врат носа навсякъде. Отваряше вратата на почти всяка спалня, за да види дали някоя няма да ѝ хареса повече от тази, която ѝ е приготвил Ревъл. Никакъв свян няма.

— Явно — съгласих се. Надигнах главата на ранената и задържах чашата до устните ѝ. Тя отвори очи до бели резки, но отпи малко вода. Оставих чашата на стойката до нея. — Мисля, че ще е добре засега. Ще кажа на Тавия, че имаш нужда от хубав горещ бульон. Опитай се да я накараш да пийне още малко. Има ли нещо, което наистина искаш да хапнеш?

Пчеличка поклати глава.

— Не съм гладна още.

— Добре. — Поколебах се. — Мислиш ли, че ще можеш да ѝ дадеш малко бульон, ако се събуди?

Тя изглеждаше обидена, че питам.

Хвърлих поглед към лежащото в несвяст момиче. Имаше съобщение за мен, от Шута. Вече ме беше предупредила за опасност — ловци по дирите ѝ. И на кого доверявах да я наглежда? На едно деветгодишно момиче с големината на шестгодишно. Трябваше да се оправя по-добре, но засега…

— Наглеждай я, ще се върна колкото може по-скоро.

Навестих кухнята, предадох на Тавия какво иска Пчеличка, помолих ги да пратят храна за мен в Стаята на присмехулника и отидох при Шън. Още щом влязох в стаята, Майлд нахлу вътре с голям чайник. Когато излезе, се извиних на Шън, че съм я изоставил.

— Ридъл го повикаха спешно по работа, а Пчеличка не се чувства добре. Легна да поспи. Е… — Докарах с усилие сърдечна усмивка на лицето си. — Какво мислиш за Върбов лес? Смяташ ли, че можеш да си щастлива тук с нас за известно време?

Шън ме погледна невярващо.

— Щастлива тук? Кой от вас е щастлив тук? Откакто пристигнах, видях само хаос. Ридъл ме остави да се оправям сама, без „с ваше позволение“ или едно „довиждане“ дори. Дъщеря ти… Е. Ти самият трябва да знаеш колко странно малко същество е тя! Прилича на момче! Ако Ридъл не ме беше уведомил, че това е дъщеря ти, щях да си помисля, че е от слугите в конюшните. Не знам какво си мислеше лорд Сенч, да ме праща тук!

Някъде в къщата работник започна да реже нещо с трион. Имах чувството, че стърже в черепа ми. Седнах тежко срещу нея.

— Вероятно си е мислил, че ще си в безопасност тук за известно време — казах грубо.

Майлд влезе и се разшета: постави пред нас купи с овнешко и ечемик, и още хляб.

— Благодаря ти — казах ѝ. — Това ще е всичко. Желая да поговоря насаме с лейди Шън.