Робин Хоб - Убиецът на Шута

— О, топло. От твоето тяло. — Прозвуча затрогващо благодарно.

Миг по-късно Пчеличка отвори вратата и Ридъл влезе, понесъл малките ведра. Погледна ме, както бях по долната си вълнена риза, след това извърна очи към масата.

— Ранена пътничка — казах. — Би ли изтичал до селото и да ми доведеш лечителя? — Това щеше да го разкара от пътя ми, за да имам време да измия и превържа раните ѝ.

Ридъл се приближи, за да огледа по-отблизо.

— Толкова е бледа! — възкликна. Взря се в лицето ѝ. Тя остана съвсем неподвижна, затворила очи, но не мислех, че е в безсъзнание, само се преструваше. — Напомня ми за някого…

Не си позволих да се усмихна. Спомних се, че той изобщо не беше срещал Шута, докато беше толкова явно Бял. Когато Ридъл се запозна с него, той беше уместно наречен лорд Златен, лицето му имаше златист тен всъщност. Но това момиче беше като Шута в детството му: бледо, с безцветни очи и нежна бяла коса.

Погледът на Ридъл се измести към Пчеличка.

— И? Ти вече говориш?

Очите ѝ пробягаха към мен и се върнаха на Ридъл. Усмихна му се.

— Тате каза, че трябва да се опитвам да не бъда толкова срамежлива с вас.

— Откога си се научила да говориш толкова ясно? — настоя той.

Тя отново се озърна към мен за спасение.

— Изгубила е много кръв — казах, за да го махна по-бързо. Подейства. Той остави малките ведра на масата и се обърна към вратата.

— Доведи баба Вайрк — казах зад гърба му. — Живее на кръстопътя, точно от другата страна на Върбово. — А тя беше по-стара от повечето дървета в района и едва креташе. Добра лечителка, но щеше да му отнеме време да се върне с нея. И се надявах дотогава да съм приключил с моята помощ.

Щом вратата се затвори зад него, погледнах Пчеличка съзаклятнически.

— Знам, че не си могла да му попречиш да тръгне след теб — казах ѝ. — Но мислиш ли, че можеш да отвлечеш Шън? Да я разведеш из къщата, но по-настрана оттук?

Тя ме погледна. Сините ѝ очи, толкова не като моите и на Моли, гледаха сякаш през плътта и костите ми и стигаха до сърцевината ми.

— Защо е тайна?

На масата гостенката ни се размърда едва-едва. Почти вдигна глава и гласът ѝ излезе на шепот:

— В опасност съм. Преследват ме. Моля ви. Нека никой да не узнае, че съм тук. Водата? Моля.

Нямах чаша, но между инструментите на Моли имаше черпак за изгребване на меда. Подпрях с ръка главата ѝ и тя изпи три черпака студена вода. Отпуснах главата ѝ на масата и се сетих, че е много късно да върна Ридъл. Той знаеше, че тя е тук, и когато стигнеше кръстопътя, баба Вайрк също щеше да научи, че имаме ранен пътник. Замислих се.

Пчеличка прекъсна мислите ми.

— Ще изчакаме малко. После да пратим Амос Треперкото след Ридъл да му каже, че гостенката ни се е почувствала по-добре и си е заминала сама. И да не взима лечителката.

Зяпнах я изненадано.

— Това е най-доброто, което можем да направим — каза тя почти намусено. — Ако Ридъл вече е говорил със знахарката, това ще отклони преследвачите от дирите ѝ. Поне за малко.

Кимнах.

— Много добре. Тръгвай. След като кажеш на Амос, трябва да ангажираш Шън за известно време. Покажи ѝ къщата, градините, после я върни в гостната, остави я там и иди да кажеш в кухнята да ѝ занесат хубав поднос с вкусотии. След това се промъкни тук и ми кажи как е минало всичко. Можеш ли да направиш всичко това? — Надявах се, че това ще ангажира и нея, както и Шън.

Тя кимна рязко.

— Знам къде си подрямва Амос.

Изведнъж стана някак по-висока, надута от важност. Амос Треперкото, както намекваше прякорът му, страдаше от треперене, резултат от удар в главата преди много години. Беше в имението още от времето на Търпение и бе заслужил спокойните си дни. Преди беше работил като стригач на овце. Тази работа вече бе непосилна за него, но можеше да се подпре на кривака и да пази стадото в хубави дни. Обичаше да му се дават специални задачи от време на време. Може и да беше глуповат, но все още си имаше гордост. Щеше да свърши работата чудесно.

При вратата Пчеличка спря.

— Значи моят пеперуден човек е момиче?

— Така изглежда — отвърнах.

Нашата пострадала отвори очи. Загледа се в празното, а после погледът ѝ се впи в Пчеличка. Устните ѝ бавно се извиха в усмивка.

— Той откъде дойде?

— Ридъл ли? Последвал е Пчеличка. Той е стар приятел, не е опасност за теб.

Очите ѝ отново се отпуснаха и затвориха.

— Толкова е странно. Толкова сигурна бях, че пеперуденият човек е мъж. Не момиче. — Като че ли беше ядосана, когато поклати глава и ме осведоми: — На сънищата не бива да се разчита. Не напълно. — Стоеше умислена, сякаш това бе нова идея.