Робин Хоб - Убиецът на Шута

— Пчеличке? — Очите ѝ бяха унесени. — Пчеличке? Добре ли се чувстваш? Беше толкова странна, когато дойде да ми кажеш за пеперудения човек…

Най-сетне погледът ѝ се върна на мен и веднага се плъзна встрани.

— Сега съм добре. Почувствах се много изморена. После заспах. И сънят дойде, и ми каза, че е време. И ме доведе при теб и после… — Изглеждаше озадачена. — После сънят свърши и бяхме тук. — Измъкна се тихо от стаята.

Известно време само гледах след нея онемял. После момичето на масата простена от болка. Умът ми бързо се върна към настоящето и се залових за работа. В долапите имаше гърнета с мед, запечатани с восък, и парчета пречистен восък, чакащи да се преобразят в свещи. Сигурно стояха тук от години. Намерих късовете плат, през които Моли беше прецеждала меда и восъка. Имаше петна по тях, но бяха много чисти. Помнех как тя ги изпираше навън в един голям котел с кипнала вода и след това ги простираше на въжето да избелеят и изсъхнат. Избрах най-старите, най-меките парцали. Знаех, че тя ще ми прости, докато ги късах на ивици за превързване.

Омекотих струпеите по гърба на младата Бяла с топла вода и леко почистих кръвта и гноя от раните ѝ. Бяха четири. Не исках да ги пробивам, но знаех от личен опит опасността да не е останало нещо в тях. Натиснах една и тя изпъшка от болка.

— Няма нужда да ги ровиш — каза без дъх. — Спътникът ми ги почисти колкото можа. Каквото е влязло в мен, няма как да се извади. Затвориха се временно и избягахме. Като че ли бяха започнали да зарастват. Преди ловците да ни догонят. Убиха приятеля ми. А когато побягнах, ги отворих отново. И през няколкото дни след това не можах да ги почистя. Сега е много късно. — Примига. Капки кръв като рубинени сълзи се виждаха в ъгълчетата на очите ѝ. — Винаги е много късно — отрони с тъга. — Просто не можех да си позволя да го повярвам.

Усещах, че има много да ми каже. Не мислех, че е в състояние да ми каже всичко, но чувствах, че е неотложно да науча посланието на Шута веднага.

— Ще ги покрия с малко мед и масло. Трябва само да донеса маслото. Като се върна, мислиш ли, че можеш да ми предадеш съобщението?

Погледна ме със светлите си очи, толкова като на Шута някога.

— Негодна — прошепна тя. — Негодна пратеничка съм. Пратена бях да ви предупредя за ловците. За да може да намериш слънцето и да бягаш пред тях. — Отрони дълга въздишка и затихна и си помислих, че се е унесла в сън. Затворила очи, тя добави тихо: — Боя се, че съм ги довела точно на прага ти.

Думите ѝ нямаха много смисъл за мен, но тревогата я възбуждаше и отнемаше цялата ѝ сила.

— Не се безпокой за това точно сега — казах ѝ, но тя се отпусна и отново изпадна в несвяст. Възползвах се, за да донеса масло и да превържа раните ѝ. След като приключих, събрах накъсаните ѝ дрехи и я увих с тях, колкото можах. — Сега ще те преместя — предупредих я. Тя не реагира и се постарах да я вдигна много внимателно.

Тръгнах по обиколен път към стаята си по един малко използван слугински коридор и стълбище. Бутнах с рамо вратата и спрях стъписан. Зяпнах намачканите чаршафи и купчината завивки на леглото ми. Стаята миришеше на застояло и пот, като глиганска дупка. Захвърлени дрехи бяха затрупали скрина за запаси, провиснали до пода. Стопени остатъци от свещи бяха осеяли лавицата на камината. Тежките пердета бяха дръпнати и затулваха зимната светлина. Дори и в най-безредните му дни бърлогата на Сенч не бе изглеждала толкова окаяно.

След смъртта на Моли се бях усамотил тук и бях заповядал на слугите да не пипат нищо. Не бях искал нищо да се промени от последния път, когато Моли ме беше докоснала. Но нещата се бяха променили сами. Гънките в чаршафите на неоправеното легло се бяха слегнали като вълнички на дъното на бавна река. Лекото ухание, което сякаш винаги бе следвало Моли, бе заменено от вонята на собствената ми пот. Кога бе станала стаята толкова потискаща? Докато Моли я беше споделяла с мен, не беше имало капки восък по свещника, нито слой прах по лавицата на камината. Не че тя бе подреждала след мен, не: не бях живял толкова скотски под нейния покрив. Вълкът в мен присви устни и сбръчка муцуна в неприязън, че трябва да се свре в такова мръсно място.

Смятах се за спретнат човек. Тази стая изведнъж ми заприлича на килия на луд или отшелник. Вонеше на отчаяние и загуба. Не можех да понеса, че съм в нея, и се отдръпнах назад толкова припряно, че чукнах главата на подопечната си в рамката на вратата. Тя простена тихо и се отпусна отново.