Диана Габалдон - Друговремец

- Точно така. Тогавашните офицери не са се съобразявали с правила, както е днес - можели са да правят каквото си поискат с малко последствия. Но странното е друго: не че оплакванията са разследвани и след това отхвърлени, а че никога не са споменати отново. Знаете ли какво подозирам, Рандал? Предшественикът ви е имал покровител. Някой го е закрилял от наказания.

Франк се почеса по главата и се взря в съобщенията.

- Може и да сте прав, но трябва да е бил някой с много власт. На върха на военна йерархия, може би, или дори аристократ.

- Да, или... - Госпожа Греъм влезе и изтръгна викария от конспиративните му размишления.

- Донесох ви нещо да се подкрепите, господа - заяви тя и постави подноса в средата на бюрото, откъдето викарият спаси безценните си документи в последния момент. Възрастната жена ме огледа преценяващо - не ме свърташе на едно място, а очите ми бяха започнали да се изцъклят. - Донесох само две чашки, защото реших, че госпожа Рандал ще поиска да се присъедини към мен в кухнята. Имам малко... - Не изчаках да довърши поканата си и пъргаво скокнах на крака. Зад гърба ми теориите отново се развихриха, докато минавахме през люлеещата се врата на път за кухнята.

В горещия, уханен зелен чай плуваха парченца листа.

- Мммм. - Оставих чашката. - Отдавна не бях опитвала Оолонг.

Госпожа Греъм кимна, озарена от гордост. Очевидно си беше направила труда - под фините порцеланови чашки бе разстлала ръчно плетени дантелени поставки, а към кифличките имаше плътна сметана.

- Да, през Войната такъв чай не се намираше. Но на него се гледа най-добре. С „Ърл Грей“ ми беше много трудно. Листата се разпадат толкова бързо, че нищичко не мога да видя.

- О, гледате на чай? - попитах леко развеселена. Нищо не бе по-далеч от общата представа за циганката гледачка от госпожа Греъм, с късите стоманеносиви къдрици и тройна перлена огърлица. Глътката чай видимо премина по дългия й жилав врат и изчезна под лъскавите мъниста.

- Разбира се, скъпа. Научи ме баба ми, а нея - нейната. Допий си чая и да видим какво ти се пише.

Пое чашката и дълго време мълча, като от време на време я накланяше, за да улови по-лесно светлината, и току я завърташе в длани, за да погледне от различен ъгъл.

Постави я внимателно на масичката, сякаш се боеше да не се взриви в лицето й. Бръчиците от двете страни на устата й се задълбочиха и тя събра вежди объркана.

- Така - каза накрая. - Това е от по-странните ми гледания.

- Така ли? - Още бях развеселена, но се заинтригувах. - Ще срещна ли висок, смугъл непознат, или ще прекося океана?

- Може, може. - Госпожа Греъм долови ироничния ми тон и отговори по същия начин, с лека усмивка. - Или пък не. Това е странното в чашката ти, скъпа. Всичко в нея си противоречи. Виждам извитото листо, „пътешествие“, но го пресича скъсано, което значи, че няма да пътуваш. И непознати има, няколко. Единият е съпругът ти, ако тълкувам листата както трябва.

Веселието ми повехна. След шест години далеч един от друг и последните шест месеца заедно, съпругът ми беше донякъде непознат. Макар да не знаех откъде е разбрало за това едно чаено листо.

Госпожа Греъм още се мръщеше.

- Подай ръка, дете - рече тя.

Дланта й бе съсухрена, но изненадващо топла. От пътя в косата й се носеше аромат на лавандула. Дълго време се взира в ръката ми и от време на време проследяваше някоя от линиите с пръст, сякаш бе карта, чиито пътища завършваха все сред пресъхнали наноси и пустинни дюни.

- Е, какво има? - опитах се да звуча лековато. - Или ориста ми е твърде ужасяваща?

Госпожа Греъм вдигна питащ поглед и ме загледа замислено, но не пусна пръстите ми.

Поклати глава и сви устни.

- О, не, скъпа. Тук не е начертана съдбата ти, а само зародишът й. - Птицеподобното й лице се обърна в полуанфас. - Линиите по дланта ти се променят, нали знаеш? В друг момент от живота ти може да са много по-различни.

- Не знаех. Мислех, че с каквито се родиш, с такива оставаш. - Потиснах желанието да отдръпна ръка. - Какъв е смисълът от четене по дланите тогава?

Не исках да звуча грубо, но това внимание ме смущаваше, особено след гадаенето на чаени листенца. Госпожа Греъм неочаквано се усмихна и затвори пръстите ми.

- Линиите на дланта ти показват какво си, скъпа. Затова се променят - или би трябвало. У някои не се променят никога - у клетниците, които никога не се променят. Но те са малцина. - Тя стисна леко свитата ми длан и я потупа. - Съмнява ме да си такава. Ръката ти вече показва много промени, като за толкова млад човек. Навярно заради Войната - промълви сякаш на себе си.