Скот Линч - Лъжите на Локи Ламора

— Полюбувай се — рече Констанцо и отметна мокрото одеяло, което покриваше товара. Беше мъж — младеещ и много бледен, пооплешивял, с брадясали бузи. Беше доста добре облечен, със сиво палто с червени маншети, което беше оплескано с кръв.

Мъжът беше жив, но лежеше в каручката, притиснал бузи с безпръстите си ръце, втренчил във Видрик поглед, в който нямаше ни искрица разум.

— Маааа... — изстена той, докато дъждът мокреше главата му. — Муааааа!

Езикът му беше отрязан. Тъмен белег покриваше чуканчето в гърлото му и от него се процеждаше кръв.

— МАААААА!

— Мили Переландро, твойта мамица! — възкликна Видрик. — Кажи ми, че не виждам онова, което виждам на китките му.

— Той е Вързомаг, сержант — потвърди Констанцо. — Е, или е бил.

Той отново метна подгизналото одеяло върху лицето на мъжа и бръкна в наметалото си.

— Има и още. Да ти го покажа вътре?

Видрик въведе Констанцо в бараката. Двамата отметнаха качулките си, но не си направиха труда да свалят наметалата. Констанцо извади сгънат пергаментов лист.

— Намерихме този вързан на пода в Пепелището — обясни той. — Много смахната работа, да му се не види. Този лист беше сложен на гърдите му.

Видрик го пое, разгъна го и прочете:

НА ЛИЧНОТО ВНИМАНИЕ НА ПАЯКА НА ХЕРЦОГА

ЗА ВРЪЩАНЕ В КАРТЕЙН

— Богове! — възкликна той. — Истински Вързомаг от Картейн. И комай надали ще препоръча Камор на приятелите си.

Видрик въздъхна, сгъна писмото и го върна на Констанцо.

— Предаваме нататък, момче — рече той. — Предаваме нататък шибания товар нагоре по веригата на командването и забравяме, че изобщо сме го виждали. Закарайте го в Двореца на търпението и нека някой друг да му мисли.

Измамната светлина блестеше по развълнуваната от дъжда вода на Каморския залив, докато доня Анджиавеста Ворченца, вдовстваща графиня Кехлибарено стъкло, стоеше на пристана, увита в поръбена с кожа мантия от промазано платно, докато отряди мъже, въоръжени с дървени пръти, претърсваха долу баржата, пълна с подгизнали от дъжда лайна. Миризмата беше просто завладяваща.

— Съжалявам, господарке — рече стоящият от лявата и страна сержант от стражата. — Убедени сме, че на другите две баржи няма нищо, а тази я претърсваме от шест часа! Искрено се съмнявам да се натъкнем на нещо, макар че, разбира се, ще продължим да търсим.

Доня Ворченца въздъхна тежко и се обърна към каретата, теглена от четири черни жребеца и украсена с бягащи алхимични светлини в цветовете на Ворченца, спряла на кея отзад. Вратата и беше отворена — дон и доня Салвара седяха вътре и я гледаха заедно с капитан Рейнарт. Тя им махна да дойдат.

Рейнарт стигна пръв. Както обикновено, не носеше наметало и понасяше проливния дъжд стоически, с гордо вдигната глава. Семейство Салвара бе проявило разум да се защити с облеклото си от пороя. Лоренцо дори прикриваше жена си с копринен чадър.

— Чакайте да позная — рече Рейнарт. — Пълни са с лайна.

— Боя се, че да — потвърди доня Ворченца. — Благодаря, че ми отделихте време, сержант. Свободен сте. Можете да извикаше хората си от баржата. Не ми се вярва да са ни нужни повече.

Щом обзетите от безмерно облекчение жълтодрешковци се изнизаха от пристанището, като извънредно внимателно крепяха дървените пръти на рамо, доня Ворченца потрепера и изпъшка. Тя захлупи лице в шепи и се прегъна на две.

— Доня Ворченца! — София се втурна да я подкрепи. Щом всички се скупчиха около нея, тя изведнъж се изправи и се разкиска, като си поемаше шумно дъх между пристъпите на дрезгав смях. Цялата се тресеше от него; малките и юмручета удряха въздуха пред нея.

— О, богове! — изпъшка тя. — О, това вече е прекалено!

— Какво? Какво има, доня Ворченца? — Рейнарт я хвана за лакътя и я погледна в очите.

— Парите, Стефан! — Тя се изкикоти. — Парите никога не са и припарвали до това място. Дребосъкът му с дребосък ни накара да се ровим в лайняните баржи само за да се позабавлява! Парите са били на борда на „Задоволство“.

— Защо смятате така?

— Не е ли очевидно? Сега ми се изяснява едновременно от всички посоки. Боговете да благословят и да прокълнат яснотата на късните прозрения! Капа Раза помагаше с милостиня на чумавия кораб, нали така?

— Точно така.

— Но не е било от чувство за милосърден дълг. А защото е трябвало някак да натовари богатствата си на фрегатата!

— На чумав кораб? — учуди се доня София. — Това с нищо не би му било от полза.

— Би му било, ако нямаше чума — отвърна доня Ворченца. — Чумата е била лъжа.