Скот Линч - Лъжите на Локи Ламора

След няколко секунди от очите на Локи отново бликнаха сълзи, той замижа и тръсна глава.

— Лайняна работа.

— Да.

— Трябва. да ме оставиш тук.

При тези думи Джийн залитна назад, все едно го бяха зашлевили.

— Какво?!

— Остави ме, Джийн. Аз ще умра. само след няколко минути. Те няма да получат нищо от мен. Ти все още можеш да се измъкнеш. Моля те. остави ме.

Лицето на Джийн пламна в червено, което си пролича дори на светлината на алхимичните глобуси, веждите му се вдигнаха, а всички черти на лицето му така се изопнаха, че Локи чак събра сили да се разтревожи. Джийн стисна зъби и те заскърцаха, а скулите му изпъкнаха като планински хребети над позлатата от тлъстини.

— Намери и ти какво да ми кажеш! — изсъска той най-накрая с най-безизразния и най-смъртоносен глас, който Локи бе чувал някога.

— Джийн, сгреших! — изхъхри той отчаяно. — Не можех да се меря с него. Той ме нападна, преди да успея да го надхитря. Само ми обещай. обещай ми, че ако някога намериш Сабета, ще.

— Сам ще си я намериш, диване такова, след като и двамата се разкараме оттук!

— Джийн! — Локи се вкопчи в ревера на дрехата му със здравата си ръка. — Съжалявам, издъних се! Моля те, не стой тук и не чакай да те хванат — черноризците всеки миг ще дойдат! Не бих понесъл да те заловят. Моля те, просто ме остави. Не мога да ходя.

— Будала — прошепна Джийн, бършейки горещите си сълзи със здравата си ръка. — Няма и да ти се наложи.

Непохватно, ала бързо той грабна наметалото на Сивия крал, върза го на врата си и направи от него превръзка за дясната си ръка. После подпъхна ръка под коленете на Локи и успя да го вдигне като дете. Локи изстена.

— Стига си ревало, бебе проклето — скастри го Джийн и се потътри по палубата. — Трябва да ти е останала поне половин чаша кръв някъде вътре. — Но Локи вече бе изпаднал в пълен несвяст. Дали от болка, или от загуба на кръв, Джийн не можеше да каже, но кожата му беше толкова бледа, че приличаше на стъкло. Очите му бяха отворени, но не виждаха нищо, устата му зееше и от нея се стичаше кръв и слюнка.

Като дишаше тежко и трепереше, без да обръща внимание на мъчителните болки от собствените му рани, Джийн се втурна да бяга.

Тялото на Сивия крал остана да лежи забравено на палубата, обляно от червената светлина на празната зала.

Отец Окови седеше на покрива на Дома на Переландро и гледаше смайващо наглия четиринайсетгодишен хлапак, в който се бе превърнало малкото сираче, което преди толкова много години бе купил от Създателя на крадци.

— Някой ден, Локи Ламора... — рече той. — Някой ден ще се прецакаш така величествено, така напористо, така изумително, че небето ще грейне, луните ще се завъртят и самите богове ще серат комети от радост. Само се надявам да съм още жив, че да го видя.

— Стига, моля ти се! — отсече Локи. — Няма да стане. Никога.

Осемнайсети Пратис през Седемдесет и осмата година на Аза Гуила; влажно каморско лято. Целият град беше махмурлия, и небето също.

Топъл дъжд валеше като из ведро, плющеше и вдигаше пара. Водата улавяше блешукането на Измамната светлина като пластове от подвижни прозрачни огледала и създаваше във въздуха произведения на изкуството, съществуващи само за части от секундата, но хората въпреки всичко го псуваха, защото им мокреше главите.

— Сержант! Сержант от стражата Видрик!

Мъжът, който крещеше пред поста на Видрик в южния край на Теснините, също беше страж. Видрик подаде изпитото си, обветрено лице през прозореца до вратата на бараката и бе възнаграден от водна струя, която обля челото му. Горе прокънтя гръм.

— Какво има, синко?

Стражът се приближи в дъжда — беше Констанцо, новакът, наскоро преместен от Северния ъгъл. Водеше Укротено магаре, което влачеше открита каручка, а зад нея — още двама стражи с жълти дрехи. Те се гушеха в наметалата си и имаха нещастен вид, което означаваше, че са разумни хора.

— Намерих нещо, сержант! — докладва Констанцо. — Голямо мазало.

Отряди от жълтодрешковци и черноризци прочесваха южната част на Камор от снощи. Носеха се слухове за някакъв опит за убийство в Гарвановия обсег. Само боговете знаеха какво е наумил Паякът, та е впрегнал момчетата си да преобръщат камъни в Отпадъците и Пепелището, но Видрик беше свикнал да не чува въпроси като „Защо?“ и „Поради какво?“.

— Поясни какво имаш предвид под „голямо мазало“! — провикна се той, докато обличаше наметалото си и нахлупваше качулката. Излезе на дъжда, отиде до каручката и махна за поздрав на двамата мъже. Единият му дължеше два барона от играта на зарове предната седмица.