Кен Сколс - Ридание

Стомахът на Джин се сви.

Денят вече преваляше, а тя стоеше в сянката и гледаше как съгледвачите влачат мрежите си като горди рибари. Магията беше изтляла и сега се виждаха ясно. Тъмните им копринени дрехи, ръцете и лицата бяха омазани с мръсотия и пепел. В мрежите, които влачеха, проблясваше метал.

Бяха донесли общо тринайсет метални човека. Андрофрансинският чирак клекна до тях и започна да ги човърка през мрежите.

— Един липсва — каза той.

— Остана долу — отвърна съгледвачът. — Няма къде да ходи, разкачих му крака. Ще се върнем за него, щом разтоварим тези.

— Ако горяните не го отмъкнат — вметна капитанът, който се приближаваше откъм шатрата на Сетберт с намръщено изражение. — Вече са влезли в града. Омагьосайте се отново и ги проследете.

— А ако ни видят?

— Ние не воюваме с тях. — Мъжът замълча за миг и погледна тревожно към посоката, от която бе дошъл. — Поне засега.

Чиракът измъкна един от металните хора от мрежата. Мехослугата изтрака и изпусна пара от ауспуха си. Стъклените му очи се отвориха за миг.

— Функционираш ли? — попита чиракът.

— Функционирам — отговори металният човек.

Чиракът посочи към близката шатра.

— Иди там и изчакай. Няма да говориш с никого, освен с мен. Разбра ли?

— Разбрах. — Мехослугата, който беше висок и строен, и блестеше на следобедното слънце въпреки мръсотията и драскотините по обшивката си, се подчини.

Чиракът се обърна към следващия, а Джин Ли Там се отдалечи.

Откри младежа в шатрата на слугите. Седеше мълчаливо до една маса, а храната в чинията изстиваше пред него. Все още бе облечен с мизерното расо, с което го бяха открили, и бе покрит с пепел и мръсотия.

Тя седна срещу него и привлече погледа му.

— Трябва да ядеш. Откога не си ял?

Той отвори уста да каже нещо и се спря. Поклати глава и очите му се насълзиха.

Джин се наклони към него.

— Разбираш ли ме?

Той кимна.

— Не мога да си представя какво си видял. — Можеше, разбира се. Гледката на опустошения Уиндвир бе изпълнила сънищата ѝ снощи. В тези кошмари Сетберт се смееше весело, а мъртви вълшебници обикаляха из огромния град и призоваваха огън, светкавици и чума. Десетки видове смърт се сипеха над пищящите невинни, докато не се събуди, плувнала в пот.

Помнеше историите за Епохата на смеещата се лудост. Толкова опустошително време, че малцината оцелели бяха полудели. Джин Ли Там се чудеше дали това момче не е постигнато от подобна съдба.

Но очите му не бяха като на откачен. Пълни с отчаяние и тъга, да. Но не и лудост. Напоследък познаваше добре налудничавия поглед.

Джин се огледа, за да е сигурна, че не ги подслушват.

— Сетберт иска да му разкажеш какво си видял — каза тихо тя. — Иска да чуе как е паднал Уиндвир, но в желанието му няма благородство. Разбираш ли?

От изражението на лицето му личеше, че не разбира, но все пак кимна.

— Единственото ценно е историята ти. Докато мисли, че ще му разкажеш, ще те държи жив и ще се грижи за теб. — Джин Ли Там покри дланта му със своята. — Ако реши, че не можеш или не искаш да разказваш, ще се отърве от теб. Не знам дали ще те остави жив, но той не е добър човек. — Тя стисна ръката му. — Опасен е.

Изправи се и подвикна на слугинята.

Едрата жена се появи на входа.

— Да, лейди?

— Гостът не трябва да седи на масата, потънал в мръсотия. Почистете момчето и му дайте нови дрехи.

— Лейди, предложих му баня, но той отказа.

Джин Ли Там допусна следа от гняв в гласа си.

— Нямаш ли деца?

— Имам, лейди. Три.

— Значи знаеш как се къпе дете — заяви тя по-меко.

— Да, лейди.

Джин Ли Там кимна учтиво.

— Този младеж е видял повече мрак и отчаяние от всеки след Епохата на смеещата се лудост. Бъди мила с него и се моли да не преживееш никога същото.

Джин се обърна и излезе от шатрата. Знаеше, че не може да чака повече. Отлагаше го от два дена, колебаеше се за правилния подход. Но вече знаеше, че няма шанс да остане. Из лагера имаше клетки с птици. Трябваше да намери някоя, която да не бъде потърсена поне ден. Щеше да я изпрати с просто съобщение, завързано с черен конец, символ за опасност: „Уиндвир е в руини. Сетберт ни предаде.“

След това щеше да спи с магическа торбичка под възглавницата, готова да побегне при първата дума.

Горянските съгледвачи откриха плачещия метален човек в един кратер сред валмата дим, в руините на Уиндвир. Беше наведен над купчина овъглени кости, ръцете му се тресяха, гърдите свистяха, а големите метални ръце стискаха подобната на шлем глава. Приближиха го тихичко. Призраци в града на привиденията, но въпреки това той ги видя и чу.